понеделник, 17 август 2009 г.

Закъсняла благодарност

Публикувано в БГРепортер на 31/10/2008

Напоследък все по-често си спомням забравени случки и лица. Казват, че било от възрастта. Правя равносметки, анализирам дългогодишни приятелства и случайни познанства – какво, кой, по какъв начин и до каква степен е повлиял на живота ми.

И в съзнанието ми изплува един дъждовен ноемврийски ден. 20-тина години назад във времето. Пътуваме към София. Лъскавичката ни "Лада", попаднала в ръцете на "нови шофьори", не издържа – чупи съединител. Вали като из ведро. Мобилните телефони все още са научна фантастика, а бензинът- дефицит. Добрата новина е, че сме в населено място. В един двор някакъв мъж товари щайги и буркани в друга лъскава "Лада" със софийска регистрация. Категорично отхвърля офертата ни "туба бензин срещу прибиране в София" - зимнината заема и задната седалка на автомобила. Осведомява ни, че в кметството е на гости техен съселянин, "голяма клечка" в София. Но и в служебната кола няма място за "някакви млади, закъсали на пътя". Неуспешни се оказват и опитите да се приберем на автостоп.Добри хора ни насочват към дома на техен съсед – шофьор на камион. Може пък той да ни помогне.

Изнервени, отчаяни и мокри като патета, потропваме на посочената врата. И ни посрещат.Десетина минути по-късно седим в малката кухня на приземния етаж. Вече сме поръчали междуградски разговор и докато чакаме местната телефонистка да ни свърже с нашите родители, смутено гледаме шетането на домакините. Мъжът трескаво разпалва огъня в печката – за да се стоплим, жената ни подава нови хавлиени кърпи – да се подсушим, че да не настинем, а дъщеря им ни поднася две чаши горещ чай. Предлагат ни храна. Свикнали на отчуждението в големия град "примигваме на парцали" и не знаем как да реагираме на това гостоприемство.

Година-две по-късно отново минаваме по същия път. Отбиваме в малката неасфалтирана уличка и с кутия бонбони в ръка /в знак на благодарност/ потропваме на същата врата. И отново ни посрещат. Този път като стари приятели. Пием кафе в малкия спретнат хол и разговаряме надълго и нашироко. Говорим много. Не си спомням за какво. Не помня думите, но много добре си спомням топлината, спокойствието и уюта в този дом. Спомням си добротата, сърдечността и чистотата в отношенията на това семейство. На тръгване самата аз се чувствам по-спокойна, по-сигурна и по-уверена. И може би малко по-добра.

Днес чувствам вина. Вина за това, че не си спомням имената и лицата на тези хора. Как ли живеят днес? Може би вече гледат внуци. Да са живи и здрави!

Не знам кога отново ще се мина оттам и ще свърна по малката уличка. Но осъзнавам, че в онзи далечен дъждовен ден аз съм взела със себе се една искрица топлина от огъня в малката селска къща. Една частица доброта, която и до ден днешен ме спасява от студа, когато съм на гости в някой просторен и модерен дом, охладен не от климатика, а от лицемерието на неговите обитатели.Благодаря им от сърце!

Няма коментари:

Публикуване на коментар