понеделник, 24 август 2009 г.

Аз вярвам в доброто

Публикувано в БГРепортер на 16/02/2009 г.

Не съм перфектна. Плача и се смея, радвам се и тъгувам, говоря нежно и крещя, правя грешки и постъпвам правилно. Просто съм човек. Дълго помня обидите, но помня и добри думи, подадена навреме ръка, безкористен жест – дребен, почти незабележим, а в същото време значителен. Обидите избледняват във времето, а аз ставам по–силна, защото намирам опора в усмивките и дребните радости. Не слагам на кантар приятелствата, търся добрата страна на тежките характери, но лицемерните отхвърлям със замах... Не правя сметки, а равносметки... Може би е наивност от моя страна, но вярвам в доброто.
Доста време обмислях дали да напиша тези редове. Страхувах се да не прозвучи като самохвалство, но, повярвайте ми, не е от значение случката, а чувствата.

Преди няколко години... Срещу мен седеше един от редовните клиенти на фирмата, в която работех, и докато аз съсредоточено попълвах документи и пресмятах цени, в офиса влезе млада жена. "Сестра ми" – представи я той. Усмихнах се, кимнах за поздрав и продължих да пиша, но усещах нейният изучаващ поглед. След малко тя каза: "Сигурно не ме помниш, но аз съм гостувала в дома ти." Усмихна се на учудената физиономия на брат си и започна да разказва...

Да, спомних си и аз. Бях студентка. Първият ден на втори курс. Имахме нова колежка в групата - приятно, симпатично момиче, говорещо тихо и напевно. Направи ми впечатление огромния пътнически сак, който мъкнеше от зала в зала. Оказа се, че има проблем при настаняването в общежитието. Нещо се е объркало и могат да я настанят утре, но днес ... Не познава София, не знае има ли хотел наблизо...

Не помня какво съм казала, как съм го казала, дали съм премислила нещата или съм реагирала спонтанно… Със съпруга ми живеехме в самостоятелно жилище, а момичето няма къде да пренощува, така че проблемът е разрешен – поканих я у нас. На другият ден отидохме на лекции, мъкнейки заедно големия сак, а след обяд вече се беше настанила в стаята си в Студентски град. Скоро след това спря да идва на лекции. Просто изчезна. Аз дори не я бях опознала добре.

Годините летяха бързо. Нови колеги, стари колеги, дипломиране, работа, нови познанства, забравени лица и имена. До този ден, в който случайността ни срещна отново. Оказа се, че е прекъснала поради тежък здравословен проблем. Дълго време е била в болница. Вече има семейство и две деца.

"Никога няма да забравя... Благодарна съм ти за това, което направи за мен." Смутих се. Това, което съм направила, не ми е коствало нищо. Не съм извършила геройство, не съм спасила човешки живот, не съм направила... нищо не съм направила. Дори вече бях забравила случката. Но не мога да не си призная, че ми стана и много мило. Тази жена е запомнила една моя постъпка, на която аз не съм отдала никакво значение. Спомняла си е за мен години наред. С добри чувства. Благодарността в погледа й, топлата усмивка... Не, това което усещах не може да се опише с думи, трябва да се почувства.
Животът ни е банален и интересен, лек и тежък, добър и лош. Дали това зависи от съдбата или от самите нас?! Тази случайна среща след толкова години ме накара да се замисля за колко много наши действия в същия този наш живот не си даваме сметка. С колко познати се срещаме случайно след време и не си спомняме нищо един за друг?! А с колко се разминаваме, разменяйки си пренебрежителни погледи, защото някой някога е обидил някого...

Е, аз предпочитам да срещам усмивки и топли погледи. И това зависи от мен. АЗ продължавам да ВЯРВАМ В ДОБРОТО!

Няма коментари:

Публикуване на коментар