понеделник, 27 септември 2010 г.

Ах, тези родители

Скоро имах рожден ден. Навърших цели 4 годинки. През всичките тези години бях послушен и старателен, но така и не успях да разбера възрастните...

Когато бях бебе, се надвесваха над мен, пощипваха ме по бузките, изкривяваха лицата си в странни гримаси и издаваха едни странни звуци. Аз им отговарях по същия начин, а те оглупяваха. Изведнъж забравяха името ми и всеки ме наричаше както си иска - Умник, Артист, Талантлив, Гений... И ме обсипваха с целувки. Така стигнах до първия важен извод - за да получавам прегръдки и целувки, трябва да правя това, което правят и възрастните. Започнах да ги наблюдавам с интерес.

понеделник, 10 май 2010 г.

Прозорец към липите

Малкото момиченце живееше щастливо и безгрижно в къщата на баба си. Обичаше топлите дни, слънчевата стая и омайното ухание на уличните липи.

Когато настъпваше вечерта, то се гмурваше под завивките си, но не затваряше очи. Вслушваше се в тихото шумолене на листата и отправяше поглед към огромния екран -белият таван на стаята. Там липите прожектираха своя нощен образ. Сенките на полюшващите се клони танцуваха странен сиво-черен танц, а безцветните листа се гонеха с нежно трептене. Отвреме навреме меки светлинни лъчи от фаровете на преминаващите коли осветяваха стаята, преминавайки от единият й край към другия, подобно на голям сценичен прожектор.

понеделник, 1 март 2010 г.

Писмото

Отворих врата в отговор на позвъняването и на стълбищната площадка пред мен застана непозната елегантна жена на средна възраст. В ръцете си държеше цветен къс хартия. Поздрави възпитано и с леко затруднение произнесе името и фамилията на дъщеря ми.
- Не е в къщи – отговорих притеснено – Случило ли се нещо? Аз съм нейната майка.
- Вижте... Онзи ден , докато разхождах кучето, намерих това на улицата .
Едва тогава си дадох сметка, че държи в ръцете си грубо разкъсан пощенски плик .

вторник, 16 февруари 2010 г.

За свикването и отвикването

Събота срещу неделя. 1,30 след полунощ. Дочух дразнещото и същевременно успокоително за мен тропане на токчета по коридора. Децата се прибраха след съботния купон.След краткото им шушукане преди да се приберат в стаите си спокойствето ме обзе и клепачите ми натежаха. Унасях се ...

вторник, 26 януари 2010 г.

Висент

Беше третият ми месец в една чужда страна, която тепърва опознавах. Беше третият ми ден на едно работно място, от което си нямах и понятие.И на всичкото отгоре не беше работата-мечта. Стисках зъби и се усмихвах, убедена, че тук съм за малко. Барът беше семеен бизнес, аз бях не само единствената чужденка, но и единственият външен човек от персонала.

Възрастният мъж винаги седеше на едно и също място -на служебната маса, близо до летящата врата на кухнята.Предположих, че баща на някой от шефовете.Почти не говореше.

четвъртък, 14 януари 2010 г.

Коя съм аз?

Казвали са ми: „Ти си уравновесена. Ти си бунтарка.Ти си добра. Ти си упорита.Ти си прекрасен човек. Ти си с труден характер.Ти ме успокояваш. С теб е весело. Не е възможно ти да плачеш! Невероятен инат си!”
Казвали са също /обикновено зад гърба ми/ : „Коя е пък тази...?!”