понеделник, 28 септември 2015 г.

Мълчаливо приятелство


Преди цели 10 години

Седях  на бордюра на тесния тротоар в импровизираната пешеходна зона. Заедно с изминалите часове си бяха заминали и нервността, и злобата,  и отчаянието от неправилния избор на транспортна фирма. Авариралият автобус беше паркиран в най-отдалечния ъгъл, в дъното на паркинга, сякаш можеше да се прикрие фактът, че се е повредил далеч преди да стигне  до крайната точка на пътуването.
Повечето пътниците се бяха струпали на сянка под малкия навес до входа в очакване на заместващият автобус. Наблюдавах ги отдалече – лицата, жестовете, поведението им. Езикът на тялото казва много повече отколкото който и да е език.


Бяха мои сънародници. И бяха емигранти. Също като мен. Бяха напуснали родината си по различни причини. Сега, също като мен, се завръщаха „у дома” за кратко. ”У дома” в кавички, защото повечето от тях, също като мен, объркваха определението на тази дума.  

Тогава го забелязах. Приближаваше бавно, разсеяно някакси. Правеше няколко крачки, спираше, оглеждаше шосето вляво, после планинския склон вдясно. След това навеждаше глава и пристъпваше напред. Най-накрая спря пред мен. Погледна ме в очите. Втренчено.
-        Здравей, приятелю! – поздравих го аз.
Настани се внимателно до мен.  В изненадата си се отдръпнах на разстояние, но се усмихнах любезно:

-        Моля те, не започвай и ти със същите въпроси: защо заминах и мисля ли да се завърна. Мразя тези въпроси. И знаеш ли защо? Естествено, че не знаеш, няма начин да го знаеш... Добре де, ще ти  споделя под секрет...

Наклоних се към ухото му и пошушнах:
-        Защото аз самата не знам отговорите.

Отново ме погледна мълчаливо. Какви очи! Големи и тъмнокафяви. Кадифени очи. Тъмни, но блестящи. Почувствах леко неудобство и за да го прикрия, продължих да говоря:

-        Знаеш ли, мисля, че човеците са най-странните същества на тази планета. Претендираме за цивилизованост, а в същото време не спираме да се нараняваме. Борим се един срещу друг, борим се със себе се, борим се заради амбициите си или просто се борим за един къшей хляб. Погледни тези хора. Свързва ги едно-единствено нещо - в определен момент  са напуснали страната си. Преди  и след този момент техните истории и съдби са различни.

Въздъхна дълбоко. Усещах приятелското му присъствие. Слушаше без да ме прекъсва.

-        Онзи русият младеж, дето не спира да се смее и да разказва вицове, всъщост е много тъжен. Да, този същият, дето ни разказваше комичните ситуации от първите си месеци като емигрант в Мадрид, за първата си работа в един цирк и за пътуването си на север. Как се изплашил, че е объркал посоката, когато автобусът  преминавал през зелени планини, а пък той очаквал да види океана. Това весело момче носи една огромна мъка в душата си. Сподели ми, че баща му не му говори от години. Не му е проговорил от момента, в който е решил да емигрира. И сега обърканият син се завръща „у дома” за да помоли за прошка, да разкаже какво е преживял и след това отново ще се потопи в живота си на емигрант.

А пък жената с черната жилетка и мълчаливият мъж до нея. Тя се усмихва, но с угасен поглед. Той се е прегърбил от мъка. Пътували са за раждането на внучето. И за да погребат дъщеря си.

Младото момиче ей там е било на гости на леля си. Изкарало някой лев да си плати учебната такса за университета. Младокът, дето щъка напред-назад все още се лута в живота. Все още не открил своето място. Месец-два тук, месец-два там.

Виждаш ли това, което виждам аз? Желание. Надежда. Страх. Обич. Мъка. Носталгия... Толкова човешки чувства, събрани на един паркинг.

Млъкнах вцепенена, защото моят мълчалив приятел неочаквано положи глава в скута ми. Не знаех как да реагирам, въпреки че в този момент се нуждаех от някого точно като него.Някой, който ме разбира без да задава въпроси. Продължих да говоря:

      -     Не знам кое е по-добре – да слушаш сърцето или разума. Заминах, мислейки че ще е за малко, ще е временно... А виж ме сега – връщам се у дома само за три дни. У дома? Вече не знам къде е домът ми... Харесвам Испания, харесвам слънцето, морето, хората... Не харесвам работата си... Но пък семейството ми е с мен... Липсват ми старите приятели... Казват, че „домът е там, където е сърцето”... Е, моето сърце е раздвоено...

Странният ми приятел потрепери. Знаех, че ме разбира, усещах го. Не се замислих и за секунда. Протегнах ръце и го погалих. Прегърнах го.

       -       Мислиш ме за луда, нали? – попитах съвсем сериозно аз – Говорейки ти толкова време....Говорейки ти безмислици.... Та ти си просто едно куче!

В този момент един огромен автобус влезе на паркинга и вратите му се отвориха с тихо съскане. Групата изморени пътници се придвижи бавно към удобството на меките седалки.

Надигнах се без желание. Хвърлих поглед към отрупаните с цветни саксии прозорци на близкия мотел. След това към билото на планината. Зад нея оставаше моят град, моят дом, моят нов живот. Напред ме очакваше друг град, друг дом. Моят роден дом.

Накрая погледнах рошавия си приятел. Седеше на прашния асфалт и отново ме гледаше втренчено. Изкачих първото стъпало, обърнах се и махнах с ръка за сбогом.

Автобусът бавно потегли. Чак тогава той отвори уста. Започна да лае. Не спираше да лае. Може би ми разказваше историята на живота си. Без да мърда от мястото си. От родното си място.

 

 

2 коментара:

  1. Поздравления!Хареса ми !!!Грабна ме за гушата и сърцето.

    ОтговорИзтриване
  2. Много ми харесва..И тези постоянни неочаквани обрати в текста го правят просто..неповторим! Супер, продължавайте!

    ОтговорИзтриване