сряда, 9 септември 2009 г.

Дете на разведени родители

Публикувано в БГРепортер на 31/03/2009г.

Аз съм дете на разведени родители. И не съм травмирана от този факт. Имах прекрасно детство и бях обградена от много обич и грижовност. Колко е лесно да го кажа! Сега и пред всички.

Да, днес е лесно да говоря за нещата, които дълги години споделях само с близки приятели. Била съм малка, почти бебе. Нямам спомени от разправии, обиди, съдилища и делби. Нямам спомени от съжителството на родителите ми. Дочула съм само за интелигентен развод и разделяне на житейските им пътища - всеки поема своята посока, както и своята отговорност, грижи, успехи и провали.
Но имам ясен спомен за едно истинско семейство. Тая в себе си едни дълбоки, нежни, трудноопределими чувства към хората, обградили ме с цялата си обич и грижовност – моите баба и дядо. Силни, принципни, човечни, всеотдайни както към семейството си, така и към своите приятели. Като родители сърцата им се свивали от болка заради проваления брак на дъщеря им, но били нейната опора при преодоляването на този тежък момент от живота й. А за мен са най-скъпите хора. На тях дължа оформянето на характера ми, ценностната ми система, принципите ми, отношението към заобикалящия ме свят, дори оптимизма. Здравите основи на това, което съм днес като личност, положиха точно те – милите ми баба и дядо. Израснах в среда на взаимно разбирателство и уважение, спокойствие и обич. За съжаление дядо си отиде от този свят, когато бях в 10 клас. Тогава за пръв път загубих близък човек, но не и топлите спомени. Баба ми е на преклонната 85-годишна възраст и все още е с непреклоним дух.

Днес, когато съм на средата на житейския си път, оценявам всичко с лекота. Може би е нужно време и опит, за да преценим значимостта на някои събития в живота ни. В училище бях отличничка, имах добри и искрени приятели, не се чувствах "по-различна", когато бях сред съучениците си. Но мразех въпросът на възрастните, които някъде по някакъв повод се опитваха да ме заговорят любезно: "Какво работят майка ти и баща ти?", защото следваше: "А къде живеете?". Вроденият ми инат ме караше да свия устни и да отговоря троснато: "Те са разведени". Тогава във въздуха увисваше една толкова неприятна тишина, гарнирана само с кратко, почти недоловимо възклицание: "А, аха!". Само че аз го долавях - онова неизречено, но силно осезаемо съжаление, обвинение и заклеймяващото заключение: "А, аха, тя е различна!". Да, разводите преди 30-тина години не бяха на мода - тогава семейството беше "основната градивна единица на социалистическото общество".

Години наред аз бях единственото "дете на разведени родители" в класа. До 7 клас. Няма да забравя деня, в които най добрата ми приятелка още от първи клас ме извика притеснено и там, до прозореца, зад последния чин, събра цялата си болка в едно смело изречение: "Нашите се разведоха". Е, вече бяхме две. За нея беше по-болезнено, защото тепърва й предстоеше да обмисля, да търси причини и обяснения. Беше привързана към баща си и се чувстваше предадена. Не обвиняваше никого, дори не плачеше. Благодарение на упорития си характер събра сили и смело продължи напред, преследвайки своите цели. С времето съвсем спокойно, някак си съучастнически споделяхме за "неделите" и "летния месец" на бащите ни.

Погледнато от смешната страна на сериозния проблем, да съм дете на разведени родители си имаше и своите предимства. Получавах по два подаръка за празници и рождени дни, даваха ми джобни от две страни, водеха ме на две почивки в годината – майка ми - на море, баща ми - на планина, майка ми пак на море, баща ми - на екскурзия в чужбина /Източна Европа, естествено/. Е, в най лошия случай ходих на море два пъти за едно лято.

С баща ми винаги съм поддържала връзка. Или по-правилният израз е "Той поддържаше връзка с мен" - две "недели" и един "летен месец", месечната издръжка. Но... Ето идва голямото "но", болезненото за мен "но"... Това е равносилно на изповед... Въпреки искрената му обич към мен никога не успях да го почувствам достатъчно близък. Уважавам го като личност, не го съдя за отминали вини и се радвам на настоящото му семейство. Усещала съм нееднократно гордостта му, че съм негова дъщеря и болката или чувството му за вина към мен, НО... през всичките тези години не съм казала нито веднъж думичката "татко". Може и да е грешно, но характерът ми не ми позволява. Дори опитите на баба ми да ме убеди, че не съм права, защото той все пак е мой баща, не доведоха до никакъв резултат. Не мога! Езикът ми не може да се обърне, ако сърцето не ми диктува.

И така, аз съм дете на отдавна разведени родители. Отдавна съм омъжена щастливо и имам две пораснали дъщери. Някога съпругът ми се пошегува с 4-годишната ни дъщеря: "Тати, майка ти е голям инат, по-добре да я сменим." Детето сви вежди, изтича в детската стая и донесе книжка с приказки. Настървено започна да обръща страниците, докато намери илюстрацията към "Пепеляшка". Заби малкото си пръстче в рисунката и чак тогава проговори: "Това е мащеха. Аз не искам мащеха!" Съпругът ми се почувства неловко и трябваше да положи неимоверни усилия, докато възвърне доверието и бъде извинен. Не от мен. От дъщеря си. До ден днешен споделя тази случка като "обеца на ухото".

Децата са много по-чувствителни от възрастните и искрени в действията и думите си. И са най-безкомпромисните съдници. Разведени или не, родителите доста често не си дават сметка как един жест или дума остават запечатани в детското съзнание, интерпретирани в странни и едновременно с това доста логични форми.

Естествено отношенията в семейството рефлектират върху поведението на децата. Трудно е с разведени родители. Трудно е и с родители, които само съжителствуват съвместно, без да имат общи интереси, грижи и бъдеще. Кризисни моменти има и в здравите семейства, но там преодоляването им е много по-лесно. Да си родител не означава да присъстваш на раждането на детето си, а е отговорност, която носиш цял живот. Да си родител е тревога, безсънни нощи, притеснения, радости, трепети, разговори, скрити сълзи и явна гордост... "Истински" родител не винаги съвпада с термина "биологичен родител". Свидетел съм как много деца на разведени родители намират правилния път в живота - упорито и целенасочено, разчитайки на себе си, защото са намерили своята опора, открили са човекът или хората, които са техния пример за подражание – роднини, близки или дори съседи.

Семейният живот не е бяло платно, покрито с червени рози, но в никакъв случай не е и копие на живота на нашите родители. Ако те са сбъркали, това не означава, че ние няма да открием подходящият човек. Дори не се налага да го търсим – той просто изниква отнякъде в най-неочаквания момент. Така се случи с мен – любовта се появи изневиделица, точно когато най-малко съм я очаквала. И точно когато изобщо не влизаше в плановете ми. И е различна от тази на родителите ми.

Родителите ми са разведени и аз не съм травмирана от този факт. И... вече не съм дете. Аз съм една щастлива жена.

8 коментара:

  1. ...една щастливо ОМЪЖЕНА жена :)

    ОтговорИзтриване
  2. Да, да му се не види, все още съм и омъжена, и щастлива. Докъде ли ще я докараме:)))

    ОтговорИзтриване
  3. Чета и ми е интересно как би се чувствало едно дете на разведени родители. Не защото съм такъв, а защото жена ми ме обрече да нося това бреме за прекрасния ни син.

    ОтговорИзтриване
  4. Съжалявам за нещата, които преживяваш в момента. Все пак животът продължава и трябва да си силен именно заради сина си. Ще имаш още много трудни моменти, а писането /и споделянето/ помага.Ще следя блога ти с искрената надежда всяка твоя нова публикация да е по-оптимистична.

    ОтговорИзтриване
  5. My Blog, попитай детето след време, като решиш, че е пораснало достатъчно за да ти каже. А до тогава инвестирай, бъди си неговият ТАТКО във всяко отношение, тази титла не се дава или отнема от нас - жените, тя се извоюва от вас мъжете след като сте вече бащи! Успех!

    ОтговорИзтриване
  6. tiburon, много утеха ми носи написаното от теб и малко тъга, аз си знам защо и как се стигна до решението ми, но се колебая все още и все пак съм на път да поставя моя 2 годишен син в ситуацията на развод като при теб...Дано ако стигнем до там и той да се чувства поне толкова добре и наясно колкото си ти след време! Може да не те познавам но все пак ще си позволя, прегръщам те!

    ОтговорИзтриване
  7. Семейството се гради на любов и взаимно уважение. И на малки компромиси.Допустими компромиси. Но има недопустими комприси, които не трябва да се правят дори в името на децата.
    Всяко дете се чувства добре с двамата си родители и страда, когато нещата между тях не вървят.В непоправимите случаи разводът е по-правилното решение,но най-важното е нещата да се случат цивилизовано. Всеки ще поеме своя път, но детето трябва да е обща грижа и отговорност.
    Всяко дете е силно и сигурно в себе,ако получава обич и внимание.

    ОтговорИзтриване
  8. Имаме сходна съдба, аз също съм дете на отдавна разведени родители, също съм отгледана от баба и дядо, лек им пръст, също не казвах "татко" на баща ми, който онзи ден е починал...
    Много съжалявам, че така се случи с нашите отношения. Имали сме много трудни отношения, аз не общувах с него от години и сега изпитвам някаква вина за това, че е починал, а аз съм далеч от него. Вероятно ме е смятал за "неблагодарна дъщеря", на която все беше сърдит за нещо, и за съжаление отношенията между майка ми и баща ми влияеха и върху моите отношения с него. Имах и материална зависимост от него, а той за съжаление използваше тази зависимост - ако не ми казавш "татко" няма да ти дам пари, няма да ти купя тоа или онова и т.н. Пораснах, станах независима и спрях да общувам с него. Може и да е грях, но аз имам в себе си дълбока обида от този човек, знам че всичко е минало вече, но така и не намерих сили да му простя истински и да забравя. Не бях до него, може би прекалих....Едно е сигурно - нищо вече няма да е същото и може би ще е за по-добро, не знам. Много ми е мъчно, въпреки всичко, съжалявам, че стана така, той имаше добри намерения, но не станахме истинско близки, както би трябвало да бъде.

    ОтговорИзтриване