неделя, 13 септември 2009 г.

Бърборкото

Публикувано в БГРепортер на 03/04/2009 г.

Не си спомням къде го срещнахме за първи път - дребен, слаб, възпитано уважителен и невъздържано бъбрив.Един българин, подминал средната възраст. Тогава само разбрах, че е емигрирал преди години заедно с цялото си семейство и ни е почти съсед.

Втората среща беше на улицата – спря се и ни заговори. Говореше, говореше , а ние чули-недочули, кимахме енергично с глава – нали е невъзпитано да прекъсваш събеседника. Следващата среща беше пред входната ни врата. И пак говореше ли, говореше. Съпругът ми го покани – ще му помогне да качат пазарските торби и ще изпият по една биричка. А той говореше ли, говореше... Биричката се проточи почти до полунощ. Изпратихме го с любезна усмивка, а мъжът ми повдигна невинно рамене в отговор на смразяващия ми поглед – "Какво да се прави, натежало му е на човека, има нужда да поговори с някого."

Тази нужда обаче започна да звъни всеки петък вечер на звънеца на входната ни врата. И да говори до полунощ. Без притеснение, че ракията е свършила - ще пие каквото има, то и без това уискито тук излиза по-евтино. А пък в събота вечер се връщаше за да прибере забравените очила или кутия цигари. И пак сядаше уж за малко, да не обиди гостоприемността ни.

Стигна се дотам, че при всяко иззвъняване в петък вечер подскачах изнервено. Присъстваше на събиранията с приятелите ни, с близките ни, опозна децата ни, че и приятелите на децата ни. Говорех по телефона, а бърборкото ми разказваше последната серия на нашумял сапунен сериал. Отивах в кухнята, имитирайки неотложна домакинска работа, но и там не намирах спасение (какво като свекърва ми е на хиляди километри, той я заместваше по достойнство) - това не се прави така, другото се прави иначе. С лекота завързваше разговор с всеки един от присъстващите – разбираше от всичко, даваше съвети за всичко, беше работел какво ли не, и естествено, винаги бил най -кадърният. "Кой, аз ли ?! Слушай сега да ти кажа..."

Съпругът ми беше по-търпелив, но аз вече нямах нерви. Опитах се да приложа принципа "Думам ти, дъще - сещай се, снахо." във вариант "Думам ти, мъжо – сещай се, гостенино". Пълен провал! Гостът ми се усмихна и укорително каза: "Недей така, не увиквай мъжа, остави го да си поговорим!" Съпругът ми, горкият, мълчеше и поглеждаше жаловито към дистанционното на телевизора – ще изгледа филма, ама друг път!

Наложи се следващия път да изкарам тежката артилерия и да започна силно и открито да атакувам - я, кое време е станало, няма ли си дом и жена, ще го чакат и ще се притесняват. Ох, тя пък жената не обичала да го гледа, като пие, а пък децата, внуците... О, не, пак грешен ход! Отне му цял час, докато ми разкаже за всеки поотделно.

Вкъщи и сред приятелите станах нарицателен пример за лошотия - какво толкова съм имала против човека?! При иззвъняването на звънеца ми подхвърляха с насмешка "Иди отвори, това е "твоят приятел"!". И се забавляваха за сметка на моите думи и гримаси. А всъщност аз нямах нищо против човека – честен, трудолюбив, прям, но неговата несъобразителност ме изнервяше. Имах нужда от спокойствие, от разговори със съпруга ми или дори от безцелното излежаване на дивана в компанията на петъчно-съботната телевизия.

Най-сетне настъпи кратка почивка – отпускарския сезон и "моят приятел" замина за България. В дома ни се заредиха едни тихи петъчни вечери...

Върна се. Срещахме го на два пъти на улицата, но за щастие посоките ни бяха различни. Е, щял да намине някоя вечер. Но... звънецът все мълчеше. "Изплашила си човека!" - с насмешлив укор казваха хората около мен, а аз започвах да чувствам угризения на съвестта - наистина ли съм такава проклетия?!
Вторник вечер. Звъни се. О, чудо, познат глас! Камък ми падна от сърцето. "Моят приятел" влезе усмихнат и приветлив. Докато чакаше търпеливо съпругът ми да спре "чопленето" на компютъра, за да му обърне внимание, намина в кухнята и ми даде ценен съвет за замесването на кайма за кюфтета. "Питай ме мене, аз какви кюфтета правя!" Междувременно разбрах каква излагация били участниците в "Бягство към победата"- ценна за мен информация, не бях гледала предаването.

Този път наистина имах доста занимания в кухнята. Децата се въртяха около мен - къде помагайки, къде пречейки и така неусетно бяха изминали 2-3 часа. Даже не бяхме дали "много ухо" на приказките на гостенина, а той вече си тръгваше. Нима е истина?!

Да, тръгва си. Дойде да си вземе довиждане. За дълго. Връщал се в България. Подаде ми ръка, после ме прегърна. Очите му бяха насълзени. Видях болка в тях. Заминавал окончателно. Почти е уредил пенсионирането си, време било да си почине – в къщата с градината, там, на село. Направил е каквото можал в този живот, поработил, изгледал деца и внуци. Е, и в пустата чужбина цели десет години - ама знае ли човек дали е за добро или за лошо."Абе, за добро е... ама лошото е, че децата остават тук, внуците трябва да завършат училище. Пък дано се приберат и те някога..."

Обърна се и тръгна бързо. Продължаваше да говори, но с трепещ от мъка глас -да сме наминели това лято, тя къщата е голяма, има място за гости, да наминем на всяка цена...

Стана ми мъчно. Стоях насред кухнята с черпак в ръка - безмълвна, дезорганизирана и ... миролюбива. Осъзнах, че ще ми липсва – този дребен, слаб българин в пенсионна възраст, досадно бъбрив и малко несъобразителен, но честен, трудолюбив и чувствителен... човек.

Няма коментари:

Публикуване на коментар