Има моменти, събития и състояния в живота ни, които можем да опишем с лекота, използвайки сухи думи и високопарни изрази. Но има и едни странни чувства, за които трудно намираме подходящите думи.
В един средиземноморски испански град, близо до Валенсия, живеят официално около 3 хил. българи. Неофициално – двойно повече. Официално градът се казва Гандия, неофициално – Малката България. В този град навсякъде чуваш българска реч – вървейки по улицата, разхождайки се в парка, пазарувайки в магазина... Тук живеят българи от различни краища на България – различни диалекти, различни характери, различно образование и възпитание, различен мироглед. Няколко хиляди български съдби и мечти.
Единственото, което ги обединява, е носталгията. Затворен в своя малък свят, всеки един от тях, дори несъзнателно, търси начин да общува, да разговаря, да споделя... И се събират случайно – по детските площадки, в парковете, в българските барове... Всеки един от тях се нуждае от връзката с другите българи. Защо ли? За да изрази високомерното си задоволство от материалното благополучие или да помърмори за емигрантскитe си несполуки?! Не! Защото някъде дълбоко в себе си, дори и да не си признава или осъзнава, всеки изпитва желание да се обърне назад – към корените си, към миналото, към дома си.
Далеч от България тези българи живеят, работят, създават нови приятелства, приобщават се към местната култура и манталитет, но не забравят и своите празници. Нещо повече – те преживяват, те усещат българските празници с цялата си душа и сърце.
Как празнуват българските емигранти?
На 01.03.2009 /неделя/ в Дома на културата в гр. Гандия , Област Валенсия, Испания бе проведено тържество по случай Националния празник на РБългария – 3 март.Учениците от Българското неделно училище с филиали в Гандия и Дения изнесоха тържествена литературно-музикална програма. Прозвучаха изпълнения на камерен състав за акапелно пеене от Валенсия, след което една българка, преподавателка в Музикалното училище в с. Широка лъка, вдигна на крака присъстващите с изпълнението на родопски песни. Празникът завърши с поздравителна реч на официален представител на Кметството на гр. Гандия. Общинската администрация изненада малките участници с подаръци, а за всички българи бе организирана малка почерпка в градината на Културния дом.
Това е събитието, предадено накратко, със сухи думи. Събитието, но не и празника...
Десетки български деца, израснали или дори родени в чужда страна, закичени с червено-бяла мартеничка, рецитираха стихове за хайдути, войводи, за Майка България. Тези българчета, които в игрите си използват по-често чуждия език, вълнуващо изпяха "Вятър ечи, балкан стене" и "Къде си, вярна ти любов народна".Заедно с тях всички в залата запяха "Нашата мила родна страна". Да, всички пееха, въпреки онази буца, заседнала в гърлото. И в сърцето. И всички аплодираха с умиление ръченицата, която тропнаха пъргавите българчета. Българската ръченица, чиито сложни стъпки тези деца бяха научили извън България...
А когато се разнесоха прекрасните гласове на три жени, залата утихна. Тишина, омагьосана от звуци, от хармония. Три жени, две от които местни жителки-валенсианки, припомниха със своето акапелно изпълнение мистерията... Мистерията на българската народна песен.Сълзите, които до този момент се изплъзваха тайничко, рукнаха на свобода, когато една българка извиси родопския си глас, запявайки "Излел е Делю Хайдутин"...
... Ох, "Пустото лудо и младо..." ... И заигра българското сърце, заигра българската душа... Заигра и мало, и голямо. Изви се кръшно българско хоро.
Така празнуват българите в чужбина, така празнуват българските емигранти – със сълзи в очите, с мъка в душата и с една мартеничка, закачена близо до сърцето. За тях празникът не е събитие, празникът е чувство...
Няма коментари:
Публикуване на коментар