сряда, 7 октомври 2009 г.

Два варианта на обикновен делничен ден

Публикувано на 08/06/2009 г в БГРепортер

Обикновен делничен ден. Ставам рано. Слагам кафеварката на котлона и докато чакам изригването на ободряващата тъмна течност, отделям необходимото време за да се приведа в приличен вид. Обличам дрехите, които дълго подбирах снощи и спокойно сядам за малко на дивана с чаша кафе в ръка. Усмихвам се на себе си и се опитвам да подредя предстоящия ден. Свивам вежди, когато дочувам тряскането на асансьорната врата и секунди по-късно проехтява гласът на съседката: ”Ейии, не се научиха да пазят тишина, значи, аман от прости съседи!”. След малко дочувам разправията между двамата едри мъже /единият от нашия, другият – съседния вход/ - пак някой е паркирал на “тяхното”място или пък е докоснал бронята на автомобила им. Изправям се смело и решително – време е да тръгвам, денят ще е дълъг.

Минути по-късно подтичвам към автобусната спирка. Слава богу, автобусът не е минал скоро - виждам познатите лица на непознати хора, с които всяка сутрин пътувам. Оглеждам се в смръщените им физиономии и за да съм в унисон с общото настроение, неволно и аз присвивам пренебрежително очи. “Ужас, скука и сивота! Леле, глей го пък тоя, как профуча на червено! Иее, каква кола кара само! А пък това дете, къде е тръгнало да пресича - не е ли научено, че няма предимство на пешеходна пътека!? Ейии, ама че безотговорни родители! “

Идва автобусът. “Чакай, ма, какво си се заблъскала! Я, там, ей, вие вътре, я се посбийте, че и ние требва да се качим! Нема оправия тая държава, нема!” Вратите съскат, а пътниците с общи усилия се наместват като в претъпкан куфар, чийто капак може да се затвори единствено с помощта на коляното ни. Повдигам се на пръсти и вирвам нос, за да поема глътка от малкото количество кислород, което е останало в пространството над главите ни. Една спирка, две спирки, три спирки...Слизам. Става ми леко, мога да дишам, но гледам навъсено.

Заставам на пешеходната пътека и се въоръжавам с възможно най-страховитата си физиономия. Смразяващата сила на смръщения ми поглед се отразява в челните стъкла на профучаващите покрай мен автомобили и губи своята мощ. Стъпвам смело на ръба на бордюра и правя една крачка. Първата кола спира внезапно. Устните на шофьора се движат енергично, но не чувам какво иска да ми каже, за разлика от колегата му в автомобила отзад – освен думи има и отчетливо жестикулиране, от което придобивам представа за темата на монолога. Е, шофьорът от третата кола в колоната е предразположен към диалог – припряно сваля стъклото на прозореца си и извиква: “Айде, ма, какво се пречкаш!” Без да забавям ход му посочвам поизлинелите черти от пешеходната пътека тип “зебра”, а той изсъсква освирепяло: “ И к”во искаш?! Нема па да спирам на пешеходни пътеки, аз съм си платил пътния данък!!!”. Бясното свистене на гуми заглушава въпроса ми: “ А чел ли си Закона за движение по пътищата?!”. Смелостта ми се стопява и при всяко следващо пресичане си казвам: “Внимавай с този, сигурно си е платил пътния данък и улицата вече е негова!”.

Подранила съм, имам време да поседна на едно кафе. Ей, там, на онова “капанче” в градинката. Колко е хубаво – зелени дървета, играещи деца! И... сърдита сервитьорка и думкащи тонколони. Никой не ме е карал да сядам тук, като не обичам чалга, ще трябва да търпя – никой не е длъжен да се съобразява точно с мен! Коя пък съм аз, хайде де!

Същото май иска да ми каже и служителката зад стъкленото гише, гледайки ме убийствено, докато говори по мобилния си телефон. А след това нервно потропва с химикалката по мраморния плот: “Госпожо, докога ще Ви чакам да се подмотвате?! Хайде, давайте ги тия документи!”. Погледът ми попада на моето собствено отражение върху стъклената преграда, която ни разделя и установявам, че нещо не е наред, нещо се е променило. Лицето ми... лицето ми не е същото! То е грозно и разкривено в злобна гримаса. Някъде по пътя съм загубила усмивката си...

***
Обикновен делничен ден. Отварям гардероба и припряно избирам удобни и практични дрехи. Подгрявам за секунди в микровълновата глътката вчерашно кафе - нямам време, закъснявам. Проверявам набързо в чантата си за наличието на ключове, мобилен телефон и слънчеви очила и затръшвам входната врата зад гърба си. Унесена в мислите си, почти се сблъквам с възрастния съсед, който се прибира от ранната си здравословна разходка. “Хей, момиче, добро утро! Закъде бързаш, денят е пред теб!” Усмихвам се и в движение махам за поздрав. За миг се спирам, питайки се: “С колата или с автобуса?”. Неубедена в правилността на избора си, пъхам ключа и завъртам на стартер. Някой ми потропва на стъклото: “Госпожо, предния номер на колата се е откачил.” Уф! Този, който е паркирал пред мен, е чукнал бронята малко по-силничко. Чак сега забелязвам бележката с телефонен номер и име, оставена под дясната чистачка. Прибирам я и отлагам обаждането за по-късно – ще се чуем, ще се срещнем и ще попълним досадните формуляри за застрахователната компания. И пак се усмихвам – може пък да е някой чаровник. Но сега бързам, трябва да свърша куп неща.

Трудно намирам място за паркиране – чак на отдалечения обществен паркинг. Ще походя малко повече, но ще си спестя глобата за неправилно паркиране. Разсеяно се спирам на ръба на тротоара, чудейки се в коя посока беше по-краткия път. Имам усещането, че някой ме гледа. Ами, да, шофьрът на тази кола вляво - усмихва ми се и прави знак да премина. Какво пък иска този! Поглеждам в краката си и установявам, че съм решила да мисля точно пред пешеходната пътека. Усмихвам се и аз, махвам с ръка за благодарност и продължавам напред.

Влизам в обществената сграда. Пълно е с хора, ще има едно чакане. Откъсвам поредното хартиеното номерче от ролката, отброяваща присъстващите и поглеждам цифровото табло – моят ред ще дойде след 54 човека или приблизително два часа и половина. Потропвам нервно с крак и пуфтя като бавно потеглящ парен локомотив. Усещам лек допир по рамото и се обръщам. Пред мен стои възрастна жена, добре облечена и явно току-що излязла от фризьорски салон. Моментално с досада си представям как ще започне да ме разпитва откъде да вземе формуляри, а как да ги попълни, а имам ли писалка ... , но чувам равния й спокоен глас: “Миличка, успокой се. Имаш време, иди свърши нещо друго, никой няма да те предреди”. Усмихвам се накриво и все пак се вслушвам в съвета й.

Излизам от сградата и се запътвам към автобусната спирка. Ще стане по-бързо, няма да търся място за паркиране. Автобусът пристига с 1 минута закъснение. Полупразен. Шофьорът усмихнато ми подава билетчето и ми благодари, сякаш от мен зависи дали ще получи заплата в края на месеца. Усмихвам се и аз.

След час и половина се връщам отново в обществената сграда. Пеша. Свършила съм доста от нещата, запланувани за деня. И съм се усмихнала най-малко десетина пъти. Идва моят ред. Пристъпвайки към гишето си мисля за настроението на служителката – сигурно е много изнервена, след като е повторила поне 54 пъти едно и също нещо. В този момент тя вдига глава, поглежда ме в очите и на лицето й засиява ослепителна усмивка: “Дайте да видим сега и Вашите документи!”. Виждам отражението си върху стъклената преграда. Има нещо различно, лицето ми не е същото като тази сутрин... То е спокойно и лъчезарно, защото през целия път дотук съм събирала усмивки.

Няма коментари:

Публикуване на коментар