сряда, 19 август 2009 г.

Изабел

Публикувано в БГРепортер на 06/01/2009 г

Седя на пейката и спокойно чакам автобуса. Също като възрастната дама до мен, която ме заговаря с дежурното "Страшна жега, нали?". Пет минути по-късно вече знам, че тръгнала на лекар, запозната съм с подробностите от медицинския ѝ картон и в момента сладко-сладко ми разказва за петте си деца – отдавна пораснали, поели по своя житейски път, но грижовни към своите родители.

Разсеяно наблюдавам останалите чакащи. Две хлапета са захвърлили раниците на земята и се гонят в кръг, вдигайки врява. Откъде я взимат тази енергия!? Млада жена прикрепя бебе в "кенгуру" и разпитва мъж на средна възраст за маршрута на автобуса. Въпроси съвсем в реда на нещата, тъй като двете автобусни линии, функциониращи само от месец, на тази спирка се разделят и хората все още се объркват, въпреки големите разяснителни табели. Най-после се появява голямото зелено возило, притежаващо онова чудо наречено "климатик" и с тихо пъшкане разтваря врати.

Изчаквам реда си, заставайки зад жената с бебето – дребничка, слабичка, почти момичешка фигура. Неочаквано тя обърна лицето си към мен /е, не е първа младост, но пък е красива/ и спокойно ме попита: "Би ли ме упътила?". В следващите секунди сръчно разгъна бял бастун. Жената с бебето е сляпа!? Не можех да повярвам, че тези красиви очи са незрящи. Качихме се на първата врата и докато подаваше монетите за билетчето, осведоми любезния шофьор на коя спирка ще слезе. Седнахме една срещу друга. Със сигурност изглеждах глуповато, вторачила се в прекрасното ѝ лице и все още невярвайки...

С широка усмивка тя поде разговора: "Ти си българка... по акцента... Различавам го, защото във фирмата на съпруга ми работят българи..." Изброява ги по имена, разказва ми за всекиго по нещичко – семейство, деца, характер. А аз имам ли деца? Да, и тя има още една дъщеря, а пък това малко съкровище в "кенгуру"-то е на 4 месеца. "Казвам се Изабел, а ти? Уф, трудно име... звучи приятно... означава ли нещо? Млада си /пак по гласа/,а пък с големи деца... На 39?! Че ние сме връстнички... разбира се, че още сме млади!". Протягам ръка да погаля малкото сладко същество в скута ѝ, а Изабел отговаря на въпроса, който съм си задалa наум: "Справям се без проблем, скоро ще тръгне на детска градина... Сега се усмихва, нали? Усещам всяко нейно настроение... така, сгушена на гърдите ми... толкова е приятно..." Следват взаимни пожелания за успешен ден – аз слизам, тя продължава.

През целия ден лъчезарното лице на Изабел беше пред очите ми. Отново и отново чувах всяка нейна дума, всяко нейно изречение. Не разсъждавах, не чувствах, не си задавах въпроси. Въпросите се появиха чак вечерта, когато споделих преживяното вкъщи. Повторих отново дума по дума разговора с Изабел. Съпругът ми слушаше мълчаливо и накрая, за да прикрие напиращите мъжки сълзи, подхвърли заядливо: "А ти продължавай да си "вириш носа" колко си силна и самостоятелна!" Прав е. Дали аз бих имала толкова сили?

През следващите дни пак срещах Изабел. Сигурно живее наблизо. Дали и преди е минавала покрай мен и аз не съм я забелязвала? Вървеше по отсрещния тротоар, опипвайки пространството около себе си с помощта на белия бастун. Пресякох улицата и я поздравих. "А, българката с трудното име. Разбира се, че те помня." Същата усмивка, същото лъчезарно лице. Разменихме набързо по две–три думи за децата, за семейството и всяка пое в своята посока.

Наистина ли не ме вижда? Не, убедена съм, че ме вижда. Не знае какъв е цветът на очите ми, дали съм хубава, стройна, дебела или грозна, но вижда вътре в мен. Пред нея се чувствам прозрачна – тя усеща моите чувства, мисли, дори характера ми.

Седмици по-късно отново я видях. Този път беше малко объркана. Но само малко и за малко. Стоеше пред пешеходната пътека и явно беше загубила ориентация. Забързах се, но преди да стигна до нея, тя вече се беше обърнала по посока на приближаващите стъпки на случаен минувач. Беше достатъчно да знае къде се намира в момента. Вече уверена и спокойна продължи по пътя си.Какво ли ѝ се е случило? Дали е виждала някога?... И това хубаво лице, по което и за миг не открих някаква сянка на разочарование или тъга... Явно е интелигентна и има силен характер, но дали това е достатъчно? Какво ѝ дава тази сила и увереност?

Открих отговора едва вчера. Симпатичен мъж бута детска количка. Красивата му съпруга го е хванала под ръка, а от другата й страна подскача десетина-годишно момиченце. Разговаряха оживено, лицата им сияеха. Бяха щастливи. И само сгънатия бял бастун, подаващ се от джоба на якето, издаваше, че жената е сляпа. Това беше Изабел.

Спирам да си задавам глупави въпроси! Вече знам от къде извира нейната сила – от любовта и подкрепата на прекрасното й семейство. Но не спирам да се възхищавам от силата на човешкия дух и от усмивката на Изабел.

1 коментар:

  1. Още една трогателна човешка история. Още една защото Висент ме доведе до нея. Сигурно имаш много такива. Интересни хора срещаш,... всички хора са интересни, стига да отвориш сетивата си за тях.

    ОтговорИзтриване