вторник, 16 февруари 2010 г.

За свикването и отвикването

Събота срещу неделя. 1,30 след полунощ. Дочух дразнещото и същевременно успокоително за мен тропане на токчета по коридора. Децата се прибраха след съботния купон.След краткото им шушукане преди да се приберат в стаите си спокойствето ме обзе и клепачите ми натежаха. Унасях се ...
Пронизителен звън на входната врата ме накара да подскоча от леглото. Сърцето ми биеше неудържимо, ушите ми заглъхваха от нахлулата в главата ми кръв... В тази част от денонощието на вратата може да звъни само лоша вест... Слава богу, децата са в къщи, те са добре... Колко ли лоши мисли могат да преминат през главата на човек за половин минута?... Спуснах се към балконската врата... Нямаше никой. Улицата беше пуста...Огледах се наляво, надясно... Мернах я за секунди, преди да завие зад ъгъла. Рошава, с размъкната пола, мръсно яке... Да, беше луда.

Успокоих се и се върнах в леглото. Съпругът ми, разбрал-недоразбрал, веднага ме нахока в просъница, че „децата не трябва да си забравят ключовете, да не сме им портиери”. Ядосах му се. Сънят ми си беше отишъл. Тази жена не ми излизаше от мислите. Не че не съм виждала психичноболни хора, шляещи се сами по улиците. Виждала съм , но не и през последните години...Реших, че се загубила. Може би трябваше да изляза, да я настигна, да й помогна да намери дома си, а аз се върнах в топлите завивки, разчитайки някой друг да го направи.

Две седмици по-късно. 2 часа след полунощ. Посягам да загася компютъра. Пронизителен звън на входната врата. За секунди взех разстоянието до балкона. Отново беше тя. Надничаше в кошчето за боклук, после бързо пресече пешеходната пътека... Премина по тротоара отсреща...Надникна в голямата улична саксия с цветя...Натисна звънеца на отсрещната сграда...После се обърна рязко и тръгна в обратна посока...Рошава, с раздърпана пола, шарени чорапи, гуменки...

Съпругът ми този път не спеше. Изражението му беше тревожно. „Пак същата жена”-казах му. „Да – отвърна ми – но това не е нормално”. Разбрах го. Имаше впредвид не среднощното звънене по входните врати, а среднощната разходка на тази жена. Ненормалното беше да е сама на улицата. И нормалната ни реакция би трябвало е да й помогнем. Или поне да потърсим някого, който ще й помогне.

Докато ме ръчкаше да сляза да поговоря с нея или да измисля на кого трябва да се обадя, или дори да я поканя в къщи, докато дойде някой да я прибере, защото навън е студено, забелязахме, че тя вече не е сама. Един от нощните общински охранители се опитваше да проведе разговор с нея. Тя не реагиреше. Крачеше с широки крачки по единият тротоар, по другият... Сви зад ъгъла вляво, после пак се върна....Премина отсреща, после пак обратно...Беше в своя си свят...А човекът не се отделяше от нея – на достатъчно разстояние, за да не я притеснява.Говореше по мобилния си телефон. Той по-добре от нас знаеше на кого трябва да се обади. И не я оставяше сама...

Не знам как приключи всичко, защото жената с бърза походка се отдалечаваше... Охранителят я следваше ... Щеше да е близо до нея, докато дойде помощ.

Въртях сев леглото и мислите ми препускаха хаотично. Не мислех за жената, вече мислех за нас, за нашата реакция. Не за пръв път си мислех за свикването и отвикването.

В България бяхме свикнали да виждаме луди, бездомници, самотници. Съжалявахме ги, но ги подминавахме. Приемахме ги за даденост. Лично аз, признавам си, не съм замисляла как може да се помогне на тези хора. Освен да им подадеш залък хляб, стара дреха или жълта монета. Не съм си задавала въпросът на кого да се обадя, кой може да им осигури подслон и храна? Не само за днес, не само за тази нощ. И не съм губила съня си...

В Испания, поне в този град, отвикнахме да виждаме дори бездомни кучета.Тук свикнахме да виждаме как близките се грижат с любов и търпение за болните, за инвалидите, за хората с умствени увреждания. Без да се срамуват. Поради тази причина за нас не беше нормално една жена с психично отклонение да е сама на улицата – тя или има семейство, което да се грижи за нея или е настанена в подходящо лечебно заведение. Това означава, че се е загубила. И някой със сигурност я търси.

В Испания, поне в този град, свикнахме, че с едно телефонно обаждане институциите се раздвиждат. Винаги, когато става въпрос за човешки живот. Не че всичко е розово, безоблачно и безпроблемно. Говори се за лоша политика, водят се словесни престрелки между червени, сини, цветни безцветни партии. Световна криза, финасова криза,безработица...но няма криза в човещината.

Човещината няма партийна принадлежност, но си има държава. Не разчита само благотворителни организации. И обграден от човещина, дори да не си гражданин на тази държава, ставаш съпричастен. И дори понякога губиш съня си.

1 коментар:

  1. Добре си го казала - няма криза в човещината. Да знаеш само как те разбирам. Тук в БГ май ни е страх да бъдем човечни, по цял куп причини...а искаме да сме като в Европата...

    ОтговорИзтриване