понеделник, 26 септември 2011 г.

Реанимация

Някой ден ще открадна косата й дълга,
ще подпаля косите сплъстени и редки,
ще разкъсам със зъби почернелия плащ
и така ще я пусна да броди,
та от срам да се скрие
там, отдето приижда.“
/Диана Маринска/


Болката отляво беше настойчиво непоносима...Светът около него плуваше. Безкраен океан от хора и шумове. И само един светещ фар с огнено червен надпис „Спешно отделение“... Болката разкъсваше гърдите му...

събота, 2 април 2011 г.

Кутията с цветни моливи

Възрастната жена повдигна яката на добре скроеното, но вече поовехтяло късо палто, за да се предпази от порива на студения есенен вятър. Вървеше бързо и уверено, привидно незаинтригувана от плътния човешки поток около нея. Но само привидно. Тя обичаше този град. Обичаше го всякак – и неделно-спокоен, и панелено-сив, и огледално-стъклен, и делнично –влудяващ. Обичаше стържещият звук на трамваите и ускоряващото жужене на тролейбусите. Обичаше хората. И въпреки че повечето от тях се криеха удобно зад милионната анонимност, за нея те не бяха безлични силуети, а интересни характери и различни съдби. Спря на оживеното кръстовище, изчаквайки превключването на светофарната уредба.

сряда, 19 януари 2011 г.

Хроника на едно емигрантство

Август 2001г.
(лист, изпълнен с детски рисунки и разкривен почерк на първолаче )

Тати, ние сме добре. А ти как си? Става ли да ми изпратиш кученце?
Напиши ми писмо и ми го изпрати. Имаме хамстер и се казва Джо-Джо.
Много ми е мъчно за теб. Много те обичам
!


Ноември 2001г.
(четлив мъжки почерк)

Привет сине,

вторник, 11 януари 2011 г.

Коледата също плаче

Тя отключи бавно входната врата и с тежки стъпки заизкачва стръмното стълбище. Краката й натежаваха с всяко следващо стъпало. Не бързаше. Вече никой не я очакваше, вече нямаше за кого да се грижи. Вече беше съвсем сама.