четвъртък, 20 август 2009 г.

Историята на една крайбрежна пейка

Публикувано в БГРепортер на 27 /01/ 2009



Приятен есенен ден. Една жена седи на крайбрежна пейка. Сама. Есента е любимият й сезон – шумните туристи отдавна са си заминали, плажът е пуст, морето е спокойно, слънцето не жари, само топли. Всичко е възвърнало нормалния си ритъм. Но днес тя не чувства нищо. Съзерцава тихите морски вълни с невиждащ поглед, а по лицето й се стичат сълзи. Плаче, защото ... просто й се плаче. Объркана е. Спомените нахлуват в съзнанието й и избледняват моментално, мислите идват и си отиват, хаотично, без никакъв ред и смисъл.

Улицата от нейното детство... разкривена тебеширена "дама"...дълго пътуване ... емигранство... Мадрид... добри хора... огорчения... топли думи...деца...нов град...море...бебешка усмивка...слънце...тревожно обаждане...един познат й беше казал преди време, че децата са егоисти... спешно пътуване...последните думи на татко... пак деца...

Вихрушка от картини и думи и после ...празнота. "Не, децата са добре...щом не се обаждат, значи са добре...големи мъже са...не, не са егоисти...ако имат проблеми винаги идват..."Отново празен поглед ...и стичащи се сълзи. Не забелязва, че някой сяда до нея. Стряска се от лекото докосване по рамото. Непозната жена с притеснена усмивка и разтревожен поглед й говори с успокоителен тон. На английски. Съжалява, че не говори испански и въпреки това е готова да я изслуша. Какво й се случило?

Тъжната жена не може да сдържи сълзите си, но тъгата преминава в притеснение. Защо допуска хората да я виждат разстроена, по-добре да си беше поплакала вкъщи! Не, не е луда, просто й се плаче...Какво ли си мисли непознатата за нея? ...И как да се разберат като говорят различни езици.

Непознатата протяга ръка и изтрива сълзите й. След това я прегръща майчински и притиска главата й към рамото си. Да си поплаче, ще й олекне. Тъжната жена си спомня едно ожулено коляно... и прегръдката на мама... Вече не е сама на крайбрежната пейка. Трудно разбира думите на непознатата, но жестовете не се нуждаят от преводач.

***
Научих тази история години по-късно. Тъжната жена е моя приятелка. И обикновено не е тъжна. Често се разхождаме по крайбрежната ивица и винаги сядаме на една и съща пейка. Мислех си, че е по навик.

Един ден се пошегувах, че трябва да предявим претенции за собственост към тази пейка, а моята приятелка се усмихна отнесено и зарея поглед по посока на фара. Когато се обърна към мен, очите й бяха насълзени: "Не се притеснявай, не са "лоши" сълзи, плача от умиление." Замълча за момент, после въздъхна дълбоко и започна да разказва за един тежък ден от живота си, преди години. И за жеста на една англичанка, която тогава видяла за пръв и последен път.

Всичко това се случило точно тук, на тази крайбрежна пейка.





Няма коментари:

Публикуване на коментар