събота, 9 юни 2012 г.

Близо до хората, далеч от човека

     Младото момиче придърпваше куфара, чиито колелца запъваха под тежестта му. Отвреме- навреме спираше, за да намести  огромната дамска чанта на лявото си рамо. Насочи се към металните скамейки в зоната-чакалня.
      Едно младо момче, настанило се на първият ред пейки,  се вторачи в нея със загрижен вид и скочи на крака, когато тя приближи.

          - Извинявай... изпусна си жилетката – и преди тя да успее да отговори, той, зарязвайки пътническия си сак и разтворения лаптоп,  пробяга десетината метра до мястото, където черната връхна дреха се бе изплъзнала от ръката на притежателката си.
Тя реши, че най-малкото е длъжна да опази багажа му.  Настани се на съседната седалка. Трудно завързваше разговор с непознати, но пък той изглеждаше симпатичен. А и този жест – да зареже собствения си багаж без надзор, за да търчи заради една изпусната дреха. Може да си поговорят през оставащия половин час, така ще убият времето.
    Той се върна и усмихвайки се широко й подаде жилетката:
           - Заповядай!
           -Благодаря! – отвърна с искрена благодарност тя.

     Той  седна до нея и сложи лаптопа в скута си. Тихото пиукане подказваше, че някой му пише в  „Скайпа”. В същият момент нейното „Блекбери” издаде познатия звук за съобщение в „Уатсапа”. Велико нещо са съвременните високи технологии! Приближават те до хора, намиращи се на километри от теб. Той защрака по клавиатурата на компютъра си, а тя сръчно раздвижи палци по миниатюрните бутони на телефона.


„ Ехоооо, къде изчезна?”
„ Едно момиче си изпусна жилетката ...”
„ ...и ти се затърча да й помогнеш”
„ ...едвам се придвижваше.. с един малък, но тежък куфар. Дори и не разбра, че...”
„ Неизменният кавалер... поне красавица ли е?”
„ Хубава е. Предполагам, че е студентка...”
„ Да не би да учи в твоя университет? ”
„ Не знам. После ще я питам”
 „ Кога тръгва влакът?”
„След 30 минути. Всеки момент ще обяват коловоза...”
„ Ще те чакаме.  Купонът е тази вечер...”
„ Не знам.. В понеделник имам изпит..”
„ Как се казва?”
„Кое ?”
„ Как кое,  момичето до теб”
„ Не знам. Ще я питам после”

****
„ Къде си?”
„Вече съм на гарата”
„ Кое влакче ще хванеш?”
„След 20 мин . Чакам да обяват коловоза”
„ Ще те чакаме на гарата. Пак ли мъкнеш тежкия куфар?”
„Да”
„Ужасна си. Та нали се прибираш само за края на седмицата”
„Щях да си загубя  жилетката...”
„Пак ли?”
 „ ...едно момче видяло как я изпускам...”
„ Поне красавец ли беше?”
„ Симпатичен е. Заряза си багажа, за да ми я донесе”
 „Оле, все още имало кавалери!”
„Да. Мисля, че  е студент ”
„В твоя университет?”
„Не знам. После ще го питам.”
„ Оооо, до теб ли е?”
„Да”
„ Тази вечер има купон”
„Не знам... Имам изпит в понеделник”
„Стига де... как се казва?”
„Статистика”
„Неее .... момчето до теб как се казва?”
„Не знам. Ще го питам после...”

         Силен звуков сигнал оповести обявянето на коловозите върху информационното светлинно табло.
„Трябва да тръгвам” – написа той, затвори капака на лаптопа си и го прибра в сака.
„Трябва да тръгвам”  – написа тя и прибра телефона в джоба на дънките си.
        Надигнаха се от местата си почти едновременно. Погледнаха се, усмихнаха се и почти едновременно казаха: „Приятен път! Довиждане!”
Той преметна сак през рамо, тя задърпа тежкия куфар.
Насочиха се към различни перони.

Дали историята би имала друг финал ако той нямаше лаптоп, а тя не притежаваше блекбери ? Може би да, може би не...   Велико нещо са съвременните високи технологии! Отдалечават те от човека до теб.
.

1 коментар:

  1. Да, колко тъжно и колко си права (за човекът до теб, когато е до теб, но когато не е, точно тези технологии които могат да раздалечават, сближават).
    Какво ли ще кажат съвремените философи?

    ОтговорИзтриване