сряда, 30 септември 2009 г.

Старецът и аз

Публикувано в БГРепортер на 26/05/2009 г.

Обувката ме стягаше, а жегата влошаваше положението. С кого ли разговаряше съпруга ми толкова дълго по мобилния си, вече нямах нерви да го чакам?! Пейката, която преди все ми се струваше, че е сложена на най-неподходящото място – някакси на средата на тротоара, в този момент се оказа моето спасение. Отпуснах се тежко, а желанието ми да изхлузя парещите обувки от краката си все повече нарастваше. Сърдито запалих цигара, незаинтригувана от света около мен.

Видях го в последния момент, на метър от мен. Пристъпваше бавно и трудно, подкрепяйки се на дървен бастун: "Момиче, ще поседна за малко до теб". Понечих да се дръпна по встрани, към края на пейката, а той махна енергично с ръка: “Недей, стой си спокойно, има място за всички…в този свят”. Досадата в погледа ми премина в недоумение, но тогава забелязах веселата искрица в погледа му. “Шегаджия – помислих си – Само това ми липсва в този момент – старец-шегаджия!”. Пуснах лекичко покрай крака си недопушената цигара и я настъпих, прибутвайки я леко под пейката. Малко невъзпитано, но възрастният мъж ме респектираше, неудобно ми беше да бълвам облаци тютюнев дим около него. Усмихваше се, старческото му лице сияеше, а погледът му беше толкова безоблачен и чист, че за един миг го сравних с лъчезарно дете.

“Ех, някога колко пътувах … а сега …” – многозначително потупа крака си с бастуна и продължи: “Обиколил съм цяла Европа, знаеш ли?”. Не дочака моя отговор. “Сега съм на 83 години… Шест деца съм отгледал …. Две момичета… и другите все мъжки.”
Произнасяше думите ясно, но бавно и трудно.“Единият от тях… ми липсва… загина… нелепо…” Замисли се за кратко, като че ли се мъчеше да си спомни нещо. После махна с ръка за да отпъди мисълта си и възвърна лъчезарното пламъче в очите си.
“Дъщерите ми учиха много… едната завърши “Електроника”, другата… работи в адвокатска кантора… Добре са… всички са добре...” И пак се усмихна широко. “Ех, на колко места съм бил… а сега… Казах ли ти, цяла Европа…”

Използвах кратката пауза, за да успея да се включа в монолога му: “ Аз съм от България. Там бил ли си?” “Бил съм и в България… Франция, Италия…Швейцария …Чехословакия… и в България съм бил…”
Не бях много убедена, може би го казва от уважение към мен. А може пък и наистина да е ходил там. “И? Какво си спомняш за България?” – реших да го изпитам аз.
“Ох, момиче, след толкова години… ден-два тук, ден-два там… какво да видя…пътища, пътища…Все на път…бях шофьор на камион…До Истанбул съм стигал…а сега..” – пак потупа крака си с дървеното бастунче.

Продължи да говори. Задаваше ми въпроси, но не дочакваше моя отговор, сякаш се страхуваше, че ей сегичка ще си тръгна, без да е успял да ми разкаже всичко. “Оперираха ме… сърцето… имам белег… ей такъв, от тук до тук – очерта с показалец една зона от гръдния си кош – сложиха ми… как се казваше… байпас… Ама нищо, чувствам се добре… наистина… добре. Само кракът ме наболва… даде ми доктора хапчета…не помагат… ама като е казал…”

Съпругът ми се приближи към пейката, на която седяхме старецът и аз. Съвсем бях забравила за него и за безкрайния му телефонен разговор. Кимна за поздрав и по леко повдигната му вежда се досетих, че в този момент се опитва да си спомни дали познава възрастния мъж. “Не го познаваш – помогнах му аз – И знаеш ли, той е бил в България. Някога.” Старецът му подаде ръка и се здрависаха енергично, след което още по-енергично заразказва: “Бил съм в България, бил съм… И до Истанбул стигнах… Там си купих кола… от една учителка…Тя учителка, а пък мъжът й няма книжка… Е, после и аз продадох колата…”

Надигнах се от пейката, забравила за болката в краката си. “Много ми е приятно да слушам разказите ти, но ще трябва да тръгваме, чака ни работа” – казах аз полуизвинително. Старецът кимна разбиращо, пак се усмихна и рече: “И аз ще тръгвам… че жена ми ме чака…”

Не очаквах тези думи. Зяпнах от изненада и чак след няколко секунди попитах: “А… тя на колко години е?” Развеселен от реакцията ми, той закачливо подхвърли: “Аз съм на 83, а тя е 4 години по-млада. Сметни ти!”. Сметнах – 79. “Да, добра ми е жената… Сутрин приготвя закуската… После пием кафе… И се разхождаме… Добра е… На 79 години е… И все още е… красива… за мен…” Гласът му беше мек и топъл, без капчица ирония. “Красавица… такава е… за мен все още си е красавица.” Старецът беше искрен, от думите му струеше толкова нежност и обич.

Отдалечихме се бавно. И двамата със съпруга ми се бяхме умълчали, потънали в мислите си. Вървяхме един до друг, забравили за дребните спорове и нервните подвиквания, с които започна деня ни. И мислехме за едно и също – за обичта, за любовта, за приятелството. Да, имаме ги - сега, в този момент, когато кипим от енергия, когато сме здрави и силни… Но след години, в не толкова далечното бъдеще, когато бъдем стари, немощни, болнави… когато потропваме с дървеното бастунче в треперещите ни ръце… тогава…. Тогава ще се се нуждаем още повече от обич и приятелство. И чак тогава ще разберем дали любовта ни е била най-силната, най-безкористната, най-чистата, най- истинската…
Дано да разберем… двамата заедно!

Няма коментари:

Публикуване на коментар