Зимата на любовта

От височината на двуметровата естакада пред централния вход на градската болница той наблюдаваше с интерес уличния хаос. Беше подпрял лакти на металния парапет и завърташе бавно глава ту наляво, ту надясно, проследявайки приливите и отливите на бушуващото море от хора и автомобили.

Плъзгащата се стъклена врата зад него не смогваше да се затвори от непрекъснатия поток на влизащи и излизащи пациенти. Угрижени лица, притеснени лица, полуусмихнати лица. Никой не го забелязваше. Той също им бе обърнал гръб в търпеливо очакване на нещо или някого.

Тя ненадейно изникна до него. Подпря едната си ръка на парапета, а другата – на рамото му . Той извъртя лице към нея и изслуша думите й, кимайки бавно с глава. За част от секундата сведе поглед, но след това отново я погледна в очите. Изведнъж устните им се сляха в целувка. Дълга, сладка, страстна целувка.

После се хванаха под ръка и бавно, взаимно подкрепяйки се, с внимателни стъпки заслизаха по стръмната естакада. Той , потропвайки с бастунчето си, а тя – накуцвайки под тежестта на годините и наедрялото си тяло. Вляха се незабележимо в морето от хора.

Аз стоях на отсрещния тротоар и се питах ако в любовта има сезони, то колко ли дълга ще е тяхната зима?
.

Реанимация

„Някой ден ще открадна косата й дълга,
ще подпаля косите сплъстени и редки,
ще разкъсам със зъби почернелия плащ
и така ще я пусна да броди,
та от срам да се скрие
там, отдето приижда.“
/Диана Маринска/


Болката отляво беше настойчиво непоносима...Светът около него плуваше. Безкраен океан от хора и шумове. И само един светещ фар с огнено червен надпис „Спешно отделение“... Болката разкъсваше гърдите му...

Летеше. По гръб. Над него прелитаха луминисцентни луни. Ритмично, в права линия. Около него - ангели, облечени в бяло. Летящите порти се отвориха с трясък. Не видя табелата. „Рай“ или „Ад“? Трепереше от студ. А може би е на някаква разпределителна станция. Суетня на ангели в розово. И в зелено. „Морфин!“ Не, благодаря, дрога не! Предпочита една бира. Но защо ли никой не го чува?! ... „Пулс ... налягане...сърце...степен на увреждане... инфакт...“ Това ли е присъдата? Инфаркт! ...Топлината се разля по цялото му тяло.

Тит...тит...тит...Странна музика в оглушителната тишина. Тит...тит...тит... Женски силует зад стъклена преграда. Тит...тит...тит... Това Тя ли е? Тит... На танц ли ще го покани? Тит... Музиката е неподходяща. Тит... А и кой би искал да флиртува с нея? Тит... Казват, че е стара, грозна и опасна... Дългокоса и рошава... Тит... И всяка първа среща с нея била и последна. Тит... Каква ирония!... Тит... Тогава откъде са сигурни, че Смъртта е с женски образ... Тит... Това е някакъв лош сън. Тит... Не можеше да избяга... Мрежа от кабели свързваше тялото му с ритмично писукащ монитор... Синусоиди, параболи...Тит... Кривите на живота му... Кога ли пък всичко му е вървяло по права линия, та и днес ...?!

Трябва да отвори очи... Тит...Силуетът зад стъклената преграда ставаше все по ясен. Тит... О, не, това е Зеленооката вещица! Тит... Неговата си вещица. Тит...Защо ли е слязла от метлата?! Тит... Погледна я в очите. Ледът в зеления й поглед се пропука и безброй кристални капки започнаха да извират изпод подпухналите й клепачи. „Ти ми обеща!.... Няма да се измъкнеш толкова лесно!...“ Познаваше този глас... Познаваше укорителния тон...

Съзнанието му отново започна да изпада в унес... Тит... Да, беше обещал... Беше си обещал да остарее с нея. Беше си обещал да бъде с нея до края на дните си. Тит... Ужас, тя чете мисли! Отвори рязко очи. Милата му Зеленоока вещица... Трябваше да я успокои... Вече беше сигурен, че днешния ден нямаше да е последен.

С усилие разтегна устните си в трудна усмивка и промълви: „ А на децата обади ли се ?“.
.

Кутията с цветни моливи

Възрастната жена повдигна яката на добре скроеното, но вече поовехтяло късо палто, за да се предпази от порива на студения есенен вятър. Вървеше бързо и уверено, привидно незаинтригувана от плътния човешки поток около нея. Но само привидно. Тя обичаше този град. Обичаше го всякак – и неделно-спокоен, и панелено-сив, и огледално-стъклен, и делнично –влудяващ. Обичаше стържещият звук на трамваите и ускоряващото жужене на тролейбусите. Обичаше хората. И въпреки че повечето от тях се криеха удобно зад милионната анонимност, за нея те не бяха безлични силуети, а интересни характери и различни съдби. Спря на оживеното кръстовище, изчаквайки превключването на светофарната уредба.

Възрастната жена за трети път пропускаше зеления сигнал на пешеходния светофар. За трети път наблюдаваше как малкото момиче пъргаво се промушва между спрелите коли и повдигайки се на пръсти, забива носле в страничните им стъкла: „Моля, купете си цвете!”. Шофьорите или извръщаха глава ... или подаваха монета ... или отвратено размахваха ръце ...или купуваха цвете. Когато червеното око на светофара се сменяше с жълто, момичето заставаше като на пост на ръба на тротоара, търпеливо изчаквайки следващата вълна.

Крайниците на жената отказваха да се подчинят, в главата й кънтеше жизнерадостен детски смях, а пред очите й подскачаше малко момиче. Съзнанието й беше превзето от далечния спомен за нейната внучка. Стоеше като вцепенена.

- Госпожо, добре ли сте? – дочу като в просъница. - Госпожо? - някой енергично я дърпаше за ръкава.

Възрастната жена разтърси глава и бавно се съвзе от внезапния унес. Пред нея стоеше малкото момиче от кръстовището, притиснало с една ръка към гърдите си десетина рози. Беше втренчило в нея полузагрижен, полууплашен поглед.Жената се усмихна:
- Добре съм, миличка, вече съм по-добре. А ти как се казваш?
- Айя.
- Хубаво име, странно, но хубаво. И тези прекрасни сини очи...
- Като на мама. Тя е много красива.
- А тя къде е, миличка?
- На работа е. Работи в един ресторант.
- А ти ходиш ли на училище? – с назидателна нотка в гласа попита жената.
- Да, госпожо, в 4 клас съм. Кака учи за готвачка. Аз искам да помогна и на мама, и на кака. Искате ли цвете, госпожо?

Възрастната жена кимна към близката сладкарница и каза:
- Искам да те почерпя нещо, миличка, от благодарност за загрижеността ти за мен. Какво ти харесва най-много?

Малкото момиче се замисли само за секунда и отговори:
- Яхния с картофи.

Една година по-късно

Днес възрастната жена беше взела важно решение. Приплъзна холната табуретка и балансирайки с ръце, за да запази равновесие, внимателно стъпи върху нея. Отвори най-горния шкаф на секцията и пипнешком започна да рови между десетките отдавна неизползваните красиви трапезни покривки. Намери това, което търсеше – малко червено пластмасово куфарче. Изтегли го леко, почти ритуално и придържайки го с две ръце, стъпи на пода. Седна в края на плюшения диван, вдигна телефонната слушалка и набра дългия номер, започващ с международен код.

- Здравей, дъще, как си? Децата...А, да, вярно, още са на училище....Добре съм, добре съм... Свиквам с пенсионирането, ама трудно...Гледам все да върша нещо, че седенето в къщи не е за мен... Децата как се справят? -- възрастната жена неволно погали червеното пластмасово куфарче в скута си. -- Да не ги изпуснете, ей, да учат, че в този живот... Вие как сте?... Дано не гладувате... Е, добре, щом казваш, че сте добре...

Въздъхна тежко и продължи:
- Този живот е несправедлив. Тежък е, и за нас ... но за някои е много тежък... Нали не изхвърляте дрехи. Да, да, събери ги и ги изпрати ... – отново пое дъх , преди да отклони разговора в друга посока – Искам да те питам нещо.... За една кутия, дето децата забравиха тук последният път, когато идвахте. Една червена, пластмасова... Е, как не си спомняш, едно червено куфарче с цветни моливи ... с гумичка, линийка.... пастели....

Жената натисна езичето на закопчалката, повдигна капака и очите й се насълзиха:
- Не, не съм го изхвърлила. Пазех го за следващият път... като си дойдете. .. Знам, че вече са пораснали, но ... пазех им го за ... когато отново дойдат тук... Та исках да те питам може ли да го подаря.

Десет минути по-късно възрастната жена вървеше по широкия тротоар на централния булевард в любимия си град, притиснала към гърдите си малкото червено пластмасово куфарче. През последните четири години кутията с цветни моливи се беше превърнало в най-скъпото й съкровище. Грижливо го пазеше и си представяше деня, в който внуците й ще се върнат да го потърсят. Днес беше осъзнала, че се е самозалъгвала. Днес беше решила, че червената пластмасова кутия с моливи, пастели, гумичка и линийка са много по-необходими на едно друго човешко същество – едно дете, изпълнено с воля, решителност и мечти.

През изтеклата една година запознанството им беше прераснало в приятелство. Възрастната жена често спираше на кръстовището, извикваше по име малкото момиче и сядаха някъде да си поговорят. Жената не можеше да откъсне поглед от красивите сини очи на детето, което разказваше за родното си село, за голямата къща, за безработицата, за пристигането им в големия град. Разказваше за това, как големия град е променил съдбата им. Майката си намерила работа, а бащата – друга жена. Разказваше за миналото и настоящето без излишни емоции и без самосъжаление, но за бъдещето говореше оживено. Трудният живот беше състарил преждевременно малкото момиче, но не беше отнел мечтите й. Те си оставаха наивно-детски.

През цялото време малкото момиче даваше смисъл на живота на възрастната жена. Тя отново имаше за кого да се грижи. Колетите с умалелите дрехи на нейните внуци, някои от тях необличани, бяха най-несъществената част от помощта й. Купуваше цветни детски списания и й подаряваше детски книжки. Беше използвала всички стари познанства и връзки и придружи майката на няколко интервюта, докато й намери сигурна работа. И най-важното – следеше стриктно дали момичето ходи на училище. И редовно проверяваше оценките й в бележника. Беше твърдо решена да подкрепя малкото момиче за придобиването на нови знания. Вярваше, че това е единствената правилна посока към сбъдването на мечтите.

Стигна до оживеното кръстовище и извика по име малкото момиче, което се промушваше между спрелите колите.
- Айя, това е за теб, миличка.
- Благодаря, госпожо! – грейна детското личице. Нетърпеливо отвори кутията, прекара внимателно ръка върху наредените цветни моливи и пастели и възкликна – Много е красив този подарък.

Замълча за момент и след това тихо добави:
- Госпожо, а аз как да ви се отблагодаря за всичко, което направихте за мен?
Възрастната жена се усмихна и отговори:
- Като учиш, моето момиче, като учиш!

На оживеното кръстовище , сред морето от автомобили и хора, почти никой не забелязваше възрастната жена и малкото момиче с красиви сини очи , слети в прегръдка. От очите им се стичаха сълзи. Сълзи на спомени, сълзи на надежда... Прегръдка между сбъднати мечти и мечти, които тепърва щяха да се сбъдват. Все още им предстоеше дълъг, дълъг път.

Хроника на едно емигрантство

Август 2001г.
(лист, изпълнен с детски рисунки и разкривен почерк на първолаче )

Тати, ние сме добре. А ти как си? Става ли да ми изпратиш кученце?
Напиши ми писмо и ми го изпрати. Имаме хамстер и се казва Джо-Джо.
Много ми е мъчно за теб. Много те обичам!


Ноември 2001г.
(четлив мъжки почерк)

Привет сине,

Чаках да се обадиш за да се ориентирам за нещата при теб, но накрая реших да ти пиша аз, та да те поздравя с 40-тия ти рожден ден и започването на петото десетилетие от твоя живот.

Сега за нас. Тук е сиромашка неволя. Пари не могат да се отделят дори за един телефон. За в бъдеще ще пиша писма, стига да знам адреса ти. И болестите и старостта ни натискат. Напоследък майка ти през ден е болна. Като че ли такъв ще бъде животът ни до края. Това май не трябваше да пиша. Но мисля, че и ти трябва да знаеш.

За теб се надяваме, че си се взел в ръце и си възстановяваш здравето. Разбрахме, че работиш успешно и много ми се иска да ми опишеш работата си и условията, при които работиш. Може и други неща, за които мислиш, че са интересни. Опиши ми града, в който живееш? Колко жители има? Колко е отдалечен от морето? И сестра ти може да ми пише за същото, подсети я.

Пък ако не ви затруднява, пишете ни и за ваши случки там в чужбина.Ние тук мислим за вас, но си ви представяме почти като в неизвестност. Затова ми се иска отвреме навреме някое писмо да поизяснява нещата. Майка ви се интересува до колко сте научили езика. Нека и сестра ти й пише.

Мисля, че се досещаш, че майка ти е до мен и поставя някои въпроси. Например, дали се сещате, че след двадесетина години и вие ще си спомняте, че сте гледали деца, а децата да са далече, т.е. да бъдете нещо като нас.
Само недейте ни разбира криво. Ние оправдаваме това, което правите.Считаме го за добро решение в живота ви. Мислим, че няма да се оставите в плен на носталгията. Ще бъдете активни и достатъчно оптимисти, за да не ви обхване депресия. Защото при депресия човек не може да се бори.

А сега – някои наши новини. На рождения ти ден гласувахме с майка ти за президент ( аз се бях зарекъл да не гласувам, но отстъпих).
Има и тъжен случай –почина чичо ти С..Останах сам, без най-близките си приятели.

И накрая аз и майка ти поздравяваме всички вас – теб, сестра ти, зетя и внуците и ви пожелаваме само приятни дни и радост в живота.
За Коледа и Нова Година отделно.
Бъдете здрави.

Баща ти и майка ти


Май 2002
(лист от тетрадка, детски почерк)

Здравей, тати!
Какво правиш? Изпращам ти писмо.Този път не е бебешко писмо, нали? Мама казва, че отива при теб. И ми е мъчно за теб. Искам да дойда при теб. Никога не изпълнявате моите желания. Купи ми кученце!
Обичам те! Чао!


Март 2003
(малък цветен лист за писмо, старателен детски почерк)

Здравейте, мамо и тати!
Липсвате ми . Мамо, ще ми се караш ли че имам две петици, а другото – шестнадесет шестици. Вие ми обещахте, че ще ми напишете писмо когато имате време. Моля ви!
Препоръчвам ви да си вземете едно игриво коте. Искам да ми купите уокмен. Какво прави леля?
В момента пия мляко с какао. Е, такъв е животът. Лош, лош и лош. Извинявайте, че ви натъжавам. Кака вика и се ядосва от домашни.Баба плаче. Казва, че на есен ще ни вземете.
За съжаление ми свърши листа.
Чао. Обичам ви!


Юни 2004
(женски почерк)

Здравейте семейство,
Тъгувам за всички вас.Много ми липсвате, липсвате и на всичките си приятели, но се радвам, че се измъкнахте от тук. Каквото и да ви говорят за България, знайте , че тук е страшно. От 01.07.04 г. пак вдигат парното. Във фирмата в момента се правят страхотни съкращения.Не знам дали гледате новини по сателитния канал, но всеки ден някой е застрелян.Аз с моята голяма заплата не мога и градския транспорт да си платя за месеца.Съжалявам, но просто няма нищо хубаво, за което да ви пиша.
Дано по-бързо си оправите документите, за да си дойдете за отпуската.Знам, че не ви е лесно, но друг изход няма.
Разбрах, че децата се справят отлично. Искам много, много да ги нацелувам.
Желая ви здраве и успех.
В. (съседката)


Октомри 2006
(подреден като бисери женски почерк)

Здравейте всички,

Благодарим ви за подаръците. Имате поздрави от .....( имена на съседи, приятели, близки).Очакваме по-подробно писмо.
....
Изпращаме ви някои неща, за децата няколко блузки. Знам, че там имате всичко, но тези са от „Произведено в България”.

Имам огромна молба към вас двамата като родители.Направете всичко възможно децата да учат и да получат добро образование. Знам , че учат и знам, че искате те сами да изберат пътя си. Но и вие бъдете настоятелни.

Здраве и успехи!
Баба В.


Август 2010
(равен женски почерк)

Здравейте семейство,

Използвам случая да ви напиша това писмо за да ви поздравя и да ви кажа аз как съм. Надявам се вие да се намирате в добро здраве, сплотени и щастливи.
...
Вече съм на 70 години, но съм добре със здравето.Кръвното ми е добре, аз си го контролирам. Не се притеснявайте за мен. Все още се справям сама, не завися от никого.
Сине,
обади ми се някой път по телефона, тогава може да ти кажа и други неща. Надявам се да сте добре със здравето и живота, който водите. Уважавайте се и се обичайте. Истината е в семейството. Помагайте на децата с любов и добрина, за да си спомнят някога з авас като добри родители. Много са важни отношенията родители-деца.

Сине, надявам се ние с татко ти да сме били добри и всеотдайни родители. Аз ходя от време навреме при него – изчистих бурените, прекопах земята. Наблизо са и неговите приятели, дано си говорят и в отвъдния свят.

Спирам! Изпращам ви едни бисквитки, че бонбоните се разтопяват от топлото.
Майка ти

Коледата също плаче

Тя отключи бавно входната врата и с тежки стъпки заизкачва стръмното стълбище. Краката й натежаваха с всяко следващо стъпало. Не бързаше. Вече никой не я очакваше, вече нямаше за кого да се грижи. Вече беше съвсем сама.

Оставаха три дни до Коледа. Някога обожаваше този празник. Сега вече не. Беше й донесъл само разочарования. Преди много години точно на Коледа любовта си тръгна. И никога не се върна. Няколко Коледи по-късно стоеше изплашена до едно болнично легло и се взираше в лицето на майка си. Дни наред очакваше и най-малкият знак за пробуждане от дълбоката кома. Но мама заспа завинаги. Точно преди Коледа. А днес, седем години по-късно, три дни преди Коледа, и баща й ...

Превъртя ключа в ключалката и тежкият метален звук прокътня, разненесен от ехото на тихото стълбище и празния апартамент. Да, пълен с мебели, но празен и студен.Нейният топъл и уютен дом в един миг се беше превърнал празно и студено жилище.

Загърна се в тънкото си яке, приседна бавно на дивана и се вторачи в старите черно-бели снимки, поставени в различни рамки върху салонния бюфет. На едната се усмихваха сватбено-щастливо млад мъж и млада жена, на другата - улегнало семейство на средна възраст. Нейните родители, нейните майка и татко, единствените й близки хора... Смъртта на баща й беше предизвестена, но... защо се случи пак преди Коледа?!

Студена струя въздух нахлу поривисто през открехната балконска врата. Тя потрепери, но не намери сили да се надигне от мястото си. Потри раменете си неволно, като на забавен кадър. Не знаеше дали трябва да прогони спомените си или да ги остави да препускат през съзнанието й. На отсрещният прозорец примигнаха празнични коледни светлини. Сълзите в очите й пречупиха тези светлинки и за части от секундата ги превърнаха в милиони цветни звезди.

Спомените от миналото изведнъж отстъпиха място на страха от неизвестното бъдеще. Тя знаеше, че ще се справи. Не точно днес, не точно на тази Коледа, но ще оцелее! Всеки ден някой се ражда. Всеки ден някой умира. И раждането, и смъртта се появяват без предизвестие. Дори когато сме ги очаквали по един или друг начин. Разликата е, че първото превръща дори делника в празник, а второто – помрачава празниците. Зловещо е, но се случва. Нещата от живота. Но... защо точно преди Коледа?!

На тази Коледа тя ще си поплаче. Дори много ще плаче. Това е нейното желание – да плаче! Изправи се рязко и издърпа телефонния кабел от розетката. Изключи и мобилния телефон. Не искаше да чува съболезнования и съжаления. Не искаше да разваля празниците на приятелите си. Искаше да е сама. Искаше на тази Коледа да плаче.

А следващата Коледа ще е различна! Обещава си да е различна! Животът продължава с многобройните си делници и там някъде напред може би я очаква и нейният празник. И все още не е късно отново да се появи любовта. Може би точно преди някоя следваща Коледа!

Но на тази Коледа тя ще плаче...
.

Ах, тези родители

Скоро имах рожден ден. Навърших цели 4 годинки. През всичките тези години бях послушен и старателен, но така и не успях да разбера възрастните...

Когато бях бебе, се надвесваха над мен, пощипваха ме по бузките, изкривяваха лицата си в странни гримаси и издаваха едни странни звуци. Аз им отговарях по същия начин, а те оглупяваха. Изведнъж забравяха името ми и всеки ме наричаше както си иска - Умник, Артист, Талантлив, Гений... И ме обсипваха с целувки. Така стигнах до първия важен извод - за да получавам прегръдки и целувки, трябва да правя това, което правят и възрастните. Започнах да ги наблюдавам с интерес.

Дните и месеците минаваха, а аз научавах все повече неща. Веднъж, когато ме прибираха от разходка, видях съседа да изкачва стълбите по много особен начин. В къщи повторих неговите движения и родителите ми заподскачаха от радост - бил съм пролазил. А когато малко по-късно се изправих и направих първите си крачки, всички разпериха ръце около мен. Ако и аз съм толкова смешен, когато ходя, по-добре да поседна!

Непрекъснато ми повтаряха, че трябва да слушам мама и тати. И аз ги слушах внимателно. Но доста неща не успявах да разбера. Тези възрастни са много трудни за разбиране! Казват ми какво да правя, а те вършат точно обратното. Например – да не говоря докато ям. А те не спираха да говорят. Даже крещяха. А пък на мен ми казваха, че било невъзпитано да се говори на висок глас. Мама ми казваше, че не трябвало да плача, защото съм мъж. А тя плачеше. Видях и баба да плаче. Лесно им е на тях, нали са момичета!

Когато навърших 2 годинки, бях много объркан. Бях разколебан дали да продължавам да слушам възрастните. Взех решение временно да не контактувам с тях. Те пък станаха още по-досадни. Непрекъснато ме караха да повтарям – една думичка, две думички, песнички, стихчета. Няма пък, сърдит съм им!

На 3 годинки все още не им говорех, но в един момент обаче ми стана много страшно. Вкъщи започнаха да прииждат лели, чичовци, вуйчовци и тетки - един куп роднини и нероднини. Вглеждаха се в мен - кой със свъсени вежди, кой със стиснати устни,тюхкаха се и цъкаха с език. Пак ме наричаха кой както си реши – Тъп, Проблемен, Изоставащ, Бавноразвиващ се, Психолог, Психиатър, Логопед.

Малко се поуспокоих, когато разбрах, че последните три имена не са мои, а на едни хора, дето помагали на децата. Да бе, помагали, как не! Та нали и те са възрастни, и те - „повтори това, кажи онова, нарисувай човек, построй къщичка!”. Точно когато ама хич не ми е до игра. Имах си по-важни мисли.

Нямаше начин да се справя с родителите си! Трябваше да им проговоря, за да ме оставят на мира. Малко преди четвъртият ми рожден ден реших да им покажа колко много съм слушал и колко много съм научил от тях. Знаех какво е пари, бира, Мерцедес, БМВ. Трудно ми беше да схвана само какво означава любовница, но от един телевизионен сериал разбрах какво е любов. Тогава значи, може би, „любовница” е мястото, където живее любовта.

Но... пак се обърках! Така и не разбрах защо в този момент те пък млъкнаха. Не ме прегърнаха, не ме разцелуваха, а ме заведоха при баба.

Та, както вече казах, скоро имах рожден. Имаше много деца, балони, подаръци. Мама донесе торта със свещички. Тати се обади по телефона. Бил много далече. Сигурно е така, защото излезе преди много дни, а все още не се е върнал. Но ми обеща, че като дойде, ще ме заведе в МакДоналдс да видим мацките. Този тати, как може, уж е възрастен, а пък не знае, че МакДоналдс не е зоопарк – там няма котета, а хамбургери!

На рождения си ден научих и една нова думичка – „развод”. Все още не знам какво означава. Чувал съм възрастните да казват, че развеждали кучето. Тогава, значи, може би така се казва кучешката разходка. А пък едно дете в детската градина каза, че техните се развеждали с адвокати. Сега пък „адвокати” какво означава?!

Ох,странна работа са това родителите! Дали когато стана на пет, ще съм успял да ги разбера?! И ако е толкова сложно да си възрастен, чудя се дали не е по-добре да си остана дете.

Прозорец към липите

Малкото момиченце живееше щастливо и безгрижно в къщата на баба си. Обичаше топлите дни, слънчевата стая и омайното ухание на уличните липи.

Когато настъпваше вечерта, то се гмурваше под завивките си, но не затваряше очи. Вслушваше се в тихото шумолене на листата и отправяше поглед към огромния екран -белият таван на стаята. Там липите прожектираха своя нощен образ. Сенките на полюшващите се клони танцуваха странен сиво-черен танц, а безцветните листа се гонеха с нежно трептене. Отвреме навреме меки светлинни лъчи от фаровете на преминаващите коли осветяваха стаята, преминавайки от единият й край към другия, подобно на голям сценичен прожектор. Светлината за миг отразяваше на тавана удължената сянка на прозоречната рамка. Шумоленето се усилваше и танцът ставаше по-луд, сякаш листата негодуваха от нарушаването на приказната тишина. Когато клепачите на малкото момиче натежаваха, то се обръщаше към прозореца и със сетни усилия отправяше поглед на високо, над короните на поклащащите се липи, за да пожелае лека нощ на звездите. После се унасяше в сладките си детски сънища.

Сутрин я будеха слънчевите лъчи. Те нежно я пощипваха по бузките, после по нослето и не я оставяха намира, докато не се разсъни. Докато все още се излежаваше, момиченцето наблюдаваше малката лястовичка с елегантна черно-бяло одежда, която свиваше гнездо в горния десен ъгъл на прозореца. Птичето не се страхуваше от увеличаващия се тътен от човешки стъпки по главната улица - стъпки от гумени подметки и женски токчета. Момиченцето пък долавяше тихото жужене, предизвикано от човешки говор. Скачаше пъргаво, отваряше прозореца , подпираше се на дървения перваз и не помръдваше, докато острият ръб не се врежеше в кожата й, оставяйки болезнени червени белези.Наблюдаваше главната улица. От високо, над главите на хората, скрита зад гъстите зелени клони на липата.

Хората не забелязваха малкото момиченце.То пък долавяше думите им, без да обръща внимание. Вглеждаше се в лицата им. Опитваше се да познае кой е щастлив и кой – угрижен. Хората вървяха в различни посоки. Понякога се спираха, разговаряха, друг път се поздравяваха само с кимване. Усмихнато лице... Сериозно лице... Две усмихнати лица... Детско лице... Лице, което не се вижда, защото човекът върви с наведена глава. Може би е тъжен, а може би просто умислен...

Клоните на липата, разлюляни от топлия порив на вятъра, надничаха любопитно през отворения прозорец и се опитваха да достигнат момичето, което протягаше ръка да ги погали. Уханието беше примамливо и то откъсваше два едри жълти цвята. Закичваше ги като обеци над ушите си и трескаво се приготвяше за новия ден. Пропускайки питателната бабина закуска, момиченцето пълнеше джоба на пъстрата си рокличка с шепа цветни тебешири и хукваше навън. Под шарената сянка на липите оцветяваше безличните тротоарни плочки, превръщайки ги в зелена поляна, покрита с много цветя. И с много усмивки.

След дълги години малкото момиченце, всъщност вече зряла жена, се завърна в къщата на баба си. Само за една нощ. Все още беше щастлива, но не и безгрижна. Пъхна се под завивките и притвори очи, но сънят не идваше. Чак тогава си спомни за нощния спектакъл на сенките. Впери поглед към тавана, но там нищо не помръдваше. Нямаше и следа от автомобилни прожектори – улицата вече беше пешеходна зона. Обърна се към прозореца и потърси звездите. Нямаше ги. Липите бяха извисили снага през годините, върховете на короните подминаваха стряхата и се губеха в черната паст на тъмното небе. Вълшебството беше изчезнало.

На сутринта слънчевите лъчи огряха измореното лице на жената. Поне това не се беше променило. Чуваше се познатия тътен от стъпки и жуженето от човешки говор. Жената се усмихна унесено и потърси с поглед лястовичето гнездо. Нямаше и помен от него. Отвори жадно прозореца, но не се подпря на перваза. Достраша я, струваше й се толкова нисък. Клоните не надничаха в малкия прозорец, защото бяха високо над него. Не ухаеше на липи, защото отдавна бяха прецъфтели. Жената беше закъсняла.

Вгледа се в хората. От високо, без те да я забелязват. Те пак бързаха или се разхождаха бавно, но лицата бяха други, непознати. Някои усмихнати, други тъжни, трети – сърдити, но ... непознати. Не се и запита кой е щастлив и кой не е. Беше разбрала, че всеки сам формулира какво е щастието – пари, власт, здраве, любов или мечти. С мъка преглътна две хапки от бабината закуска и с бавни стъпки си отправи навън.

Липите хвърляха плътна сянка върху тротоарните плочки. Там, където тя някога рисуваше цветни поляни, днес се мъдреха столчета и масички. Тя приседна и поръча кафе. Любопитните погледи на млади момичета с нацупени устни я обляха отгоре до долу. Вгледа се в очите им, сякаш искаше да открие в тях отражението на цъфналия липов цвят или следа от омайното ухание, което беше пропуснала, но откри само присвита пренебрежителност. И дочу тежките думи: „Тази не е от тук!”.

Сълзата в крайчето на окото й упорито не искаше да се върне назад по своя път и преодолявайки последното препятствие се търкулна стремглаво надолу. Ревнуваше, силно ревнуваше, но не от младостта им, а от безчувственото им късогледство към света. Тук беше нейната улица, тук бяха нейните игри, тук беше цветният й тебеширен свят, тук беше нейният прозорец към уханните цъфнали липи.Никой не може да й отнеме всичко това. Никога!