понеделник, 28 септември 2015 г.

Мълчаливо приятелство


Преди цели 10 години

Седях  на бордюра на тесния тротоар в импровизираната пешеходна зона. Заедно с изминалите часове си бяха заминали и нервността, и злобата,  и отчаянието от неправилния избор на транспортна фирма. Авариралият автобус беше паркиран в най-отдалечния ъгъл, в дъното на паркинга, сякаш можеше да се прикрие фактът, че се е повредил далеч преди да стигне  до крайната точка на пътуването.
Повечето пътниците се бяха струпали на сянка под малкия навес до входа в очакване на заместващият автобус. Наблюдавах ги отдалече – лицата, жестовете, поведението им. Езикът на тялото казва много повече отколкото който и да е език.

вторник, 26 март 2013 г.

Истории на релси

От няколко месеца животът й вървеше по релси. Почти буквално. Ставаше рано, изпиваше кафето си наполовина, изваждаше от хладилника предварително приготвеният сандвич и го прибираше в голямата си чанта, заедно с шише вода, кутийка сок, дебела папка със записки и малък лаптоп. Проверяваше джобовете за портмоне, телефон, ключове и очила и хукваше към гарата.

събота, 9 юни 2012 г.

Близо до хората, далеч от човека

     Младото момиче придърпваше куфара, чиито колелца запъваха под тежестта му. Отвреме- навреме спираше, за да намести  огромната дамска чанта на лявото си рамо. Насочи се към металните скамейки в зоната-чакалня.
      Едно младо момче, настанило се на първият ред пейки,  се вторачи в нея със загрижен вид и скочи на крака, когато тя приближи.

          - Извинявай... изпусна си жилетката – и преди тя да успее да отговори, той, зарязвайки пътническия си сак и разтворения лаптоп,  пробяга десетината метра до мястото, където черната връхна дреха се бе изплъзнала от ръката на притежателката си.

вторник, 28 февруари 2012 г.

Зимата на любовта

От височината на двуметровата естакада пред централния вход на градската болница той наблюдаваше с интерес уличния хаос. Беше подпрял лакти на металния парапет и завърташе бавно глава ту наляво, ту надясно, проследявайки приливите и отливите на бушуващото море от хора и автомобили.

Плъзгащата се стъклена врата зад него не смогваше да се затвори от непрекъснатия поток на влизащи и излизащи пациенти. Угрижени лица, притеснени лица, полуусмихнати лица. Никой не го забелязваше. Той също им бе обърнал гръб в търпеливо очакване на нещо или някого.

Тя ненадейно изникна до него. Подпря едната си ръка на парапета, а другата – на рамото му . Той извъртя лице към нея и изслуша думите й, кимайки бавно с глава. За част от секундата сведе поглед, но след това отново я погледна в очите. Изведнъж устните им се сляха в целувка. Дълга, сладка, страстна целувка.

После се хванаха под ръка и бавно, взаимно подкрепяйки се, с внимателни стъпки заслизаха по стръмната естакада. Той , потропвайки с бастунчето си, а тя – накуцвайки под тежестта на годините и наедрялото си тяло. Вляха се незабележимо в морето от хора.

Аз стоях на отсрещния тротоар и се питах ако в любовта има сезони, то колко ли дълга ще е тяхната зима?
.

понеделник, 26 септември 2011 г.

Реанимация

Някой ден ще открадна косата й дълга,
ще подпаля косите сплъстени и редки,
ще разкъсам със зъби почернелия плащ
и така ще я пусна да броди,
та от срам да се скрие
там, отдето приижда.“
/Диана Маринска/


Болката отляво беше настойчиво непоносима...Светът около него плуваше. Безкраен океан от хора и шумове. И само един светещ фар с огнено червен надпис „Спешно отделение“... Болката разкъсваше гърдите му...

събота, 2 април 2011 г.

Кутията с цветни моливи

Възрастната жена повдигна яката на добре скроеното, но вече поовехтяло късо палто, за да се предпази от порива на студения есенен вятър. Вървеше бързо и уверено, привидно незаинтригувана от плътния човешки поток около нея. Но само привидно. Тя обичаше този град. Обичаше го всякак – и неделно-спокоен, и панелено-сив, и огледално-стъклен, и делнично –влудяващ. Обичаше стържещият звук на трамваите и ускоряващото жужене на тролейбусите. Обичаше хората. И въпреки че повечето от тях се криеха удобно зад милионната анонимност, за нея те не бяха безлични силуети, а интересни характери и различни съдби. Спря на оживеното кръстовище, изчаквайки превключването на светофарната уредба.

сряда, 19 януари 2011 г.

Хроника на едно емигрантство

Август 2001г.
(лист, изпълнен с детски рисунки и разкривен почерк на първолаче )

Тати, ние сме добре. А ти как си? Става ли да ми изпратиш кученце?
Напиши ми писмо и ми го изпрати. Имаме хамстер и се казва Джо-Джо.
Много ми е мъчно за теб. Много те обичам
!


Ноември 2001г.
(четлив мъжки почерк)

Привет сине,

вторник, 11 януари 2011 г.

Коледата също плаче

Тя отключи бавно входната врата и с тежки стъпки заизкачва стръмното стълбище. Краката й натежаваха с всяко следващо стъпало. Не бързаше. Вече никой не я очакваше, вече нямаше за кого да се грижи. Вече беше съвсем сама.

понеделник, 27 септември 2010 г.

Ах, тези родители

Скоро имах рожден ден. Навърших цели 4 годинки. През всичките тези години бях послушен и старателен, но така и не успях да разбера възрастните...

Когато бях бебе, се надвесваха над мен, пощипваха ме по бузките, изкривяваха лицата си в странни гримаси и издаваха едни странни звуци. Аз им отговарях по същия начин, а те оглупяваха. Изведнъж забравяха името ми и всеки ме наричаше както си иска - Умник, Артист, Талантлив, Гений... И ме обсипваха с целувки. Така стигнах до първия важен извод - за да получавам прегръдки и целувки, трябва да правя това, което правят и възрастните. Започнах да ги наблюдавам с интерес.

понеделник, 10 май 2010 г.

Прозорец към липите

Малкото момиченце живееше щастливо и безгрижно в къщата на баба си. Обичаше топлите дни, слънчевата стая и омайното ухание на уличните липи.

Когато настъпваше вечерта, то се гмурваше под завивките си, но не затваряше очи. Вслушваше се в тихото шумолене на листата и отправяше поглед към огромния екран -белият таван на стаята. Там липите прожектираха своя нощен образ. Сенките на полюшващите се клони танцуваха странен сиво-черен танц, а безцветните листа се гонеха с нежно трептене. Отвреме навреме меки светлинни лъчи от фаровете на преминаващите коли осветяваха стаята, преминавайки от единият й край към другия, подобно на голям сценичен прожектор.