От 6 години семейството ми живее в един средиземноморски град в Испания. Първоначалното ни впечатление тук беше, че има много инвалиди и деца с увреждания. Впоследствие открихме, че едва ли са повече отколкото в България. Истината е, че обществото не се опитва да ги скрие или да ги изолира, а напротив – да ги приобщи, да им създаде малко удобства в този така неудобен за тях свят.
Всеки ден пред нашият вход и пред входа на банковия офис /в съседство/ спира автобус на един дневен център за деца с увреждания /предимно със Синдрома на Даун/. Това се случва в центъра на един 70-хил.град, не на някакво изолирано място. И никой не извръща глава, и никой не ги заобикаля /най-малко майките, придружаващи "нормалните" си деца до близкото "нормално" училище или детска градина/. Моите дъщери всяка сутрин, тръгвайки за училище се сблъскват с тези деца и в никакъв случай не са стресирани, напротив – "Мамо, знаеш ли колко са мили. Вече ни познават и всяка сутрин ни казват "Здравей!". И в действителност – по лицата им се чете, че са обичани, че обичат и че се чувстват добре в заобикалящият ги свят. Оставаш възхитен от взаимотношението между тези деца и техните "здрави" братя и сестри, които ги посрещат от автобуса. Неволно се се усмихваш на непринудените им разговори със случайни минувачи.
Плажната ивица тук е дълга 2-3 км. и през лятото гъмжи от туристи. И пак в центъра на този плаж /а не на някое изолирано място/ има обособена част, където хора с увреждания с помощта на спасители и специална екипировка имат възможността да се "топнат" в морето. И не обръщаш гръб, а напротив – не можеш да отделиш очи от радостта на един ЧОВЕК, който няма твоя късмет и поради някаква лоша шега на природата или нелеп инцидент е останал неподвижен. Изживяваш заедно с него детинското удоволствие от първия допир на морските вълни и не дотам приятният вкус на морската вода. ЗА ПЪРВИ ПЪТ В НЕГОВИЯ ЖИВОТ! И в никакъв случай гледката не е стресираща, а предизвикваща възхищение към ОБЩЕСТВОТО, което е помислило за приобщаването на хората с увреждания, а не за тяхното изолиране.
Мисля, че ние, "нормалните" българи трябва да изолираме ненормалния си егоизъм /"мен не ме засяга, това не може да ми се случи"/ , а не да се "стресираме" от "неприятната" гледка на децата, ощетени от природата. Защото в нашият живот има много дребни радости, които за "онези" деца биха били цяло щастие.
*Горните редове написах преди време,когато бях шокирана от новината за несъгласието на жителите на русенския квартал, в чийто център се предвиждаше построяването на нов дом за деца с увреждания и мнението, че тези домове трябва да бъдат построени на по-изолирани места, защото гледката била стресираща. Тогава не бях открила БГ Репортер. Днес ги споделям с вас развълнувана от статията на Мария Темелкова "Моля Ви, помислете отново!".
Няма коментари:
Публикуване на коментар