вторник, 22 септември 2009 г.

Моите празници...?!...

Публикувано в БГРепортер на 21/04/2009 г.

Когато прочетох темата за снимка на месец Април си представих как страниците на сайта се изпълват с пъстри снимки на пролетни цветя и слънчеви усмивки на празнуващи хора. Светкавично изключих възможността аз самата да изпратя такива снимки…. Защо ли? Защото съм емигрантка… Какви са моите празници, как празнувам и какво всъщност празнувам на хиляди километри от България.

Моите празници са объркани. Понякога са двойни празници, понякога празнувам два пъти. Често датите, отбелязани с червено в българския календар, за мен са работни дни. И обратно. Затова имам два календара.
Моята Коледа не е снежно-бяла, тук сняг не пада. Коледната ми трапеза е отрупана с национални български гозби и редом до тях – традиционни местни блюда.

В новогодишната нощ си намислям желание и под съпровода на 12–те камбанни удара, отброяващи последните 12 секунди на отиващата си година, преглъщам 12 гроздови зърна. Но час преди това вече съм посрещнала българската Нова Година – по българско време и български обичай – с българска наздравица. И тогава съм си намислила други пожелания, свързани с близките и приятелите ми, които са далеч от мен.

На 1 март не купувам мартенички. Те пристигат при мен в голям пощенски плик, изминал хиляди километри. Пощальонът вече не се учудва, както и новите ми "многонационални" приятели, които също с нетърпение очакват да се закичат с българските Пижо и Пенда – ей така, за здраве.

Моята пролет не е предизвестена от нежно кокиче. Заобиколена съм от багри и цветове, но ми липсва онова малко бяло-зелено цвете.

На Великден купувам от супермаркета боядисани яйца и козунак с шоколадово яйце. И торбичка с шоколадово зайче, заобиколено с бонбони. Само че на католическия Великден. Седмица по–късно боядисвам яйца с българска боя, купувам си козунак, омесен от българка и пак празнувам – на "нашия" Великден.

Според мен най–личния празник за всеки човек е неговият рожден ден. На този ден светът сякаш се върти около него – цветя, пожелания, усмивки, целувки ... и вечните, истинските стари приятели... От години обаче тези приятели не са до мен на "моя" ден. И аз не присъствам на техните. Телефонните ни поздравления са мили, топли, искрени и дълги, но в тях неизменно се прокрадват кратки паузи – невъзпитани издайнички на преглътнатите сълзи.

От доста време не присъствам на фамилните събирания, няма ме и на общата снимка от поредната среща на випуска... Няма ме сред усмихнатите лица на безброй празнични снимки, пристигащи на моят скайп-адрес. Снимки, запечатали неповторими моменти от весели празници, на които аз се радвам отдалеч - на цял един "Скайп" разстояние.

Имам нови приятели от различни националности, но новите ми празници нямат националност. Празнувам чужди празници и чужди хора празнуват заедно с мен моите празници. Все пак празникът е по–красив, когато е споделен.

Често делниците ми са изпълнени с празнично настроение, а пък на празниците се просълзявам. Объркана работа, нали?! Дали през последните години за мен празниците придобиха ново значение или аз станах по-чувствителна ? И дали е от възрастта или от разстоянието?.. Знам ли?!

Обичам да снимам. Мога да ви покажа снимки на красиви празници, пъстри цветя, зелени палми, усмихнати хора, празнични трапези… Но не мога да фотографирам това, което е вътре в мен...

...Някой знае ли как се снимат собствени чувства ?...

Няма коментари:

Публикуване на коментар