понеделник, 10 май 2010 г.

Прозорец към липите

Малкото момиченце живееше щастливо и безгрижно в къщата на баба си. Обичаше топлите дни, слънчевата стая и омайното ухание на уличните липи.

Когато настъпваше вечерта, то се гмурваше под завивките си, но не затваряше очи. Вслушваше се в тихото шумолене на листата и отправяше поглед към огромния екран -белият таван на стаята. Там липите прожектираха своя нощен образ. Сенките на полюшващите се клони танцуваха странен сиво-черен танц, а безцветните листа се гонеха с нежно трептене. Отвреме навреме меки светлинни лъчи от фаровете на преминаващите коли осветяваха стаята, преминавайки от единият й край към другия, подобно на голям сценичен прожектор.
Светлината за миг отразяваше на тавана удължената сянка на прозоречната рамка. Шумоленето се усилваше и танцът ставаше по-луд, сякаш листата негодуваха от нарушаването на приказната тишина. Когато клепачите на малкото момиче натежаваха, то се обръщаше към прозореца и със сетни усилия отправяше поглед на високо, над короните на поклащащите се липи, за да пожелае лека нощ на звездите. После се унасяше в сладките си детски сънища.

Сутрин я будеха слънчевите лъчи. Те нежно я пощипваха по бузките, после по нослето и не я оставяха намира, докато не се разсъни. Докато все още се излежаваше, момиченцето наблюдаваше малката лястовичка с елегантна черно-бяло одежда, която свиваше гнездо в горния десен ъгъл на прозореца. Птичето не се страхуваше от увеличаващия се тътен от човешки стъпки по главната улица - стъпки от гумени подметки и женски токчета. Момиченцето пък долавяше тихото жужене, предизвикано от човешки говор. Скачаше пъргаво, отваряше прозореца , подпираше се на дървения перваз и не помръдваше, докато острият ръб не се врежеше в кожата й, оставяйки болезнени червени белези.Наблюдаваше главната улица. От високо, над главите на хората, скрита зад гъстите зелени клони на липата.

Хората не забелязваха малкото момиченце.То пък долавяше думите им, без да обръща внимание. Вглеждаше се в лицата им. Опитваше се да познае кой е щастлив и кой – угрижен. Хората вървяха в различни посоки. Понякога се спираха, разговаряха, друг път се поздравяваха само с кимване. Усмихнато лице... Сериозно лице... Две усмихнати лица... Детско лице... Лице, което не се вижда, защото човекът върви с наведена глава. Може би е тъжен, а може би просто умислен...

Клоните на липата, разлюляни от топлия порив на вятъра, надничаха любопитно през отворения прозорец и се опитваха да достигнат момичето, което протягаше ръка да ги погали. Уханието беше примамливо и то откъсваше два едри жълти цвята. Закичваше ги като обеци над ушите си и трескаво се приготвяше за новия ден. Пропускайки питателната бабина закуска, момиченцето пълнеше джоба на пъстрата си рокличка с шепа цветни тебешири и хукваше навън. Под шарената сянка на липите оцветяваше безличните тротоарни плочки, превръщайки ги в зелена поляна, покрита с много цветя. И с много усмивки.

След дълги години малкото момиченце, всъщност вече зряла жена, се завърна в къщата на баба си. Само за една нощ. Все още беше щастлива, но не и безгрижна. Пъхна се под завивките и притвори очи, но сънят не идваше. Чак тогава си спомни за нощния спектакъл на сенките. Впери поглед към тавана, но там нищо не помръдваше. Нямаше и следа от автомобилни прожектори – улицата вече беше пешеходна зона. Обърна се към прозореца и потърси звездите. Нямаше ги. Липите бяха извисили снага през годините, върховете на короните подминаваха стряхата и се губеха в черната паст на тъмното небе. Вълшебството беше изчезнало.

На сутринта слънчевите лъчи огряха измореното лице на жената. Поне това не се беше променило. Чуваше се познатия тътен от стъпки и жуженето от човешки говор. Жената се усмихна унесено и потърси с поглед лястовичето гнездо. Нямаше и помен от него. Отвори жадно прозореца, но не се подпря на перваза. Достраша я, струваше й се толкова нисък. Клоните не надничаха в малкия прозорец, защото бяха високо над него. Не ухаеше на липи, защото отдавна бяха прецъфтели. Жената беше закъсняла.

Вгледа се в хората. От високо, без те да я забелязват. Те пак бързаха или се разхождаха бавно, но лицата бяха други, непознати. Някои усмихнати, други тъжни, трети – сърдити, но ... непознати. Не се и запита кой е щастлив и кой не е. Беше разбрала, че всеки сам формулира какво е щастието – пари, власт, здраве, любов или мечти. С мъка преглътна две хапки от бабината закуска и с бавни стъпки си отправи навън.

Липите хвърляха плътна сянка върху тротоарните плочки. Там, където тя някога рисуваше цветни поляни, днес се мъдреха столчета и масички. Тя приседна и поръча кафе. Любопитните погледи на млади момичета с нацупени устни я обляха отгоре до долу. Вгледа се в очите им, сякаш искаше да открие в тях отражението на цъфналия липов цвят или следа от омайното ухание, което беше пропуснала, но откри само присвита пренебрежителност. И дочу тежките думи: „Тази не е от тук!”.

Сълзата в крайчето на окото й упорито не искаше да се върне назад по своя път и преодолявайки последното препятствие се търкулна стремглаво надолу. Ревнуваше, силно ревнуваше, но не от младостта им, а от безчувственото им късогледство към света. Тук беше нейната улица, тук бяха нейните игри, тук беше цветният й тебеширен свят, тук беше нейният прозорец към уханните цъфнали липи.Никой не може да й отнеме всичко това. Никога!

2 коментара:

  1. Пишеш хубаво :)), а щастието е едно толкова странно нещо, малцина са тези, които го намират без да го търсят.

    ОтговорИзтриване