събота, 2 април 2011 г.

Кутията с цветни моливи

Възрастната жена повдигна яката на добре скроеното, но вече поовехтяло късо палто, за да се предпази от порива на студения есенен вятър. Вървеше бързо и уверено, привидно незаинтригувана от плътния човешки поток около нея. Но само привидно. Тя обичаше този град. Обичаше го всякак – и неделно-спокоен, и панелено-сив, и огледално-стъклен, и делнично –влудяващ. Обичаше стържещият звук на трамваите и ускоряващото жужене на тролейбусите. Обичаше хората. И въпреки че повечето от тях се криеха удобно зад милионната анонимност, за нея те не бяха безлични силуети, а интересни характери и различни съдби. Спря на оживеното кръстовище, изчаквайки превключването на светофарната уредба.
Възрастната жена за трети път пропускаше зеления сигнал на пешеходния светофар. За трети път наблюдаваше как малкото момиче пъргаво се промушва между спрелите коли и повдигайки се на пръсти, забива носле в страничните им стъкла: „Моля, купете си цвете!”. Шофьорите или извръщаха глава ... или подаваха монета ... или отвратено размахваха ръце ...или купуваха цвете. Когато червеното око на светофара се сменяше с жълто, момичето заставаше като на пост на ръба на тротоара, търпеливо изчаквайки следващата вълна.

Крайниците на жената отказваха да се подчинят, в главата й кънтеше жизнерадостен детски смях, а пред очите й подскачаше малко момиче. Съзнанието й беше превзето от далечния спомен за нейната внучка. Стоеше като вцепенена.

- Госпожо, добре ли сте? – дочу като в просъница. - Госпожо? - някой енергично я дърпаше за ръкава.

Възрастната жена разтърси глава и бавно се съвзе от внезапния унес. Пред нея стоеше малкото момиче от кръстовището, притиснало с една ръка към гърдите си десетина рози. Беше втренчило в нея полузагрижен, полууплашен поглед.Жената се усмихна:
- Добре съм, миличка, вече съм по-добре. А ти как се казваш?
- Айя.
- Хубаво име, странно, но хубаво. И тези прекрасни сини очи...
- Като на мама. Тя е много красива.
- А тя къде е, миличка?
- На работа е. Работи в един ресторант.
- А ти ходиш ли на училище? – с назидателна нотка в гласа попита жената.
- Да, госпожо, в 4 клас съм. Кака учи за готвачка. Аз искам да помогна и на мама, и на кака. Искате ли цвете, госпожо?

Възрастната жена кимна към близката сладкарница и каза:
- Искам да те почерпя нещо, миличка, от благодарност за загрижеността ти за мен. Какво ти харесва най-много?

Малкото момиче се замисли само за секунда и отговори:
- Яхния с картофи.

Една година по-късно

Днес възрастната жена беше взела важно решение. Приплъзна холната табуретка и балансирайки с ръце, за да запази равновесие, внимателно стъпи върху нея. Отвори най-горния шкаф на секцията и пипнешком започна да рови между десетките отдавна неизползваните красиви трапезни покривки. Намери това, което търсеше – малко червено пластмасово куфарче. Изтегли го леко, почти ритуално и придържайки го с две ръце, стъпи на пода. Седна в края на плюшения диван, вдигна телефонната слушалка и набра дългия номер, започващ с международен код.

- Здравей, дъще, как си? Децата...А, да, вярно, още са на училище....Добре съм, добре съм... Свиквам с пенсионирането, ама трудно...Гледам все да върша нещо, че седенето в къщи не е за мен... Децата как се справят? -- възрастната жена неволно погали червеното пластмасово куфарче в скута си. -- Да не ги изпуснете, ей, да учат, че в този живот... Вие как сте?... Дано не гладувате... Е, добре, щом казваш, че сте добре...

Въздъхна тежко и продължи:
- Този живот е несправедлив. Тежък е, и за нас ... но за някои е много тежък... Нали не изхвърляте дрехи. Да, да, събери ги и ги изпрати ... – отново пое дъх , преди да отклони разговора в друга посока – Искам да те питам нещо.... За една кутия, дето децата забравиха тук последният път, когато идвахте. Една червена, пластмасова... Е, как не си спомняш, едно червено куфарче с цветни моливи ... с гумичка, линийка.... пастели....

Жената натисна езичето на закопчалката, повдигна капака и очите й се насълзиха:
- Не, не съм го изхвърлила. Пазех го за следващият път... като си дойдете. .. Знам, че вече са пораснали, но ... пазех им го за ... когато отново дойдат тук... Та исках да те питам може ли да го подаря.

Десет минути по-късно възрастната жена вървеше по широкия тротоар на централния булевард в любимия си град, притиснала към гърдите си малкото червено пластмасово куфарче. През последните четири години кутията с цветни моливи се беше превърнало в най-скъпото й съкровище. Грижливо го пазеше и си представяше деня, в който внуците й ще се върнат да го потърсят. Днес беше осъзнала, че се е самозалъгвала. Днес беше решила, че червената пластмасова кутия с моливи, пастели, гумичка и линийка са много по-необходими на едно друго човешко същество – едно дете, изпълнено с воля, решителност и мечти.

През изтеклата една година запознанството им беше прераснало в приятелство. Възрастната жена често спираше на кръстовището, извикваше по име малкото момиче и сядаха някъде да си поговорят. Жената не можеше да откъсне поглед от красивите сини очи на детето, което разказваше за родното си село, за голямата къща, за безработицата, за пристигането им в големия град. Разказваше за това, как големия град е променил съдбата им. Майката си намерила работа, а бащата – друга жена. Разказваше за миналото и настоящето без излишни емоции и без самосъжаление, но за бъдещето говореше оживено. Трудният живот беше състарил преждевременно малкото момиче, но не беше отнел мечтите й. Те си оставаха наивно-детски.

През цялото време малкото момиче даваше смисъл на живота на възрастната жена. Тя отново имаше за кого да се грижи. Колетите с умалелите дрехи на нейните внуци, някои от тях необличани, бяха най-несъществената част от помощта й. Купуваше цветни детски списания и й подаряваше детски книжки. Беше използвала всички стари познанства и връзки и придружи майката на няколко интервюта, докато й намери сигурна работа. И най-важното – следеше стриктно дали момичето ходи на училище. И редовно проверяваше оценките й в бележника. Беше твърдо решена да подкрепя малкото момиче за придобиването на нови знания. Вярваше, че това е единствената правилна посока към сбъдването на мечтите.

Стигна до оживеното кръстовище и извика по име малкото момиче, което се промушваше между спрелите колите.
- Айя, това е за теб, миличка.
- Благодаря, госпожо! – грейна детското личице. Нетърпеливо отвори кутията, прекара внимателно ръка върху наредените цветни моливи и пастели и възкликна – Много е красив този подарък.

Замълча за момент и след това тихо добави:
- Госпожо, а аз как да ви се отблагодаря за всичко, което направихте за мен?
Възрастната жена се усмихна и отговори:
- Като учиш, моето момиче, като учиш!

На оживеното кръстовище , сред морето от автомобили и хора, почти никой не забелязваше възрастната жена и малкото момиче с красиви сини очи , слети в прегръдка. От очите им се стичаха сълзи. Сълзи на спомени, сълзи на надежда... Прегръдка между сбъднати мечти и мечти, които тепърва щяха да се сбъдват. Все още им предстоеше дълъг, дълъг път.

3 коментара: