Висент

Беше третият ми месец в една чужда страна, която тепърва опознавах. Беше третият ми ден на едно работно място, от което си нямах и понятие.И на всичкото отгоре не беше работата-мечта. Стисках зъби и се усмихвах, убедена, че тук съм за малко. Барът беше семеен бизнес, аз бях не само единствената чужденка, но и единственият външен човек от персонала.

Възрастният мъж винаги седеше на едно и също място -на служебната маса, близо до летящата врата на кухнята.Предположих, че баща на някой от шефовете.Почти не говореше. Не ме попита за името ми, нито откъде съм – въпроси,които останалите ми задаваха по десет пъти на ден.Сякаш не ме забелязваше. Изглеждаше странно неподвижен, вглъбил поглед в екрана на големия телевизор в дъното на салона. Забелязах влажните му очи и се зачудих възможно ли е да се е развълнувал до сълзи от сапунката, която излъчваха в момента. Много по-късно разбрах, че аз съм била причината...

С течение на времето аз, емигрантката, чуждият човек в семейния бизнес, бях приета като приятелка, като част от фамилията. Работата ми „за малко” се проточи цели 5 години.

А Висент не беше нито баща, нито чичо, нито роднина. Беше клиент,който обядва и вечеря в бара. Всеки ден. Идваше сутрин към 11 часа, кимваше с глава за поздрав,подпираше бастунчето на стената и сядаше на своето място. Почти не говореше.В 13 часа му сервирахме обяда. Беше капризен. В допустими граници.Когато барът започваше да се пълни, припряно се надигаше от стола, прихващаше бастуна с треперещи ръце и с прегърбена, но бърза походка, се оттегляше към изхода. Не харесваше шума и многото хора.

Връщаше се към 4 следобяд, когато отново цареше спокойствие. Със същата припряна и прегъбена походка.Подпираше бастунчето на стената и сядаше на същото място – на служебната маса до летящата врата на кухнята. Поръчваше си малка безалкохолна бира. Шефът ми запалваше следобедната си пура, приготвяше кафе с мляко за мен и сядахме до Висент. Този навик се беше превърнал в един вид ритуал преди приключване на работния ден. Говорехме си за децата, за близките, за Испания, за България.Висент отново мълчеше, но погледът му не беше зареян някъде дъбоко в телевизионния екран. Той следеше нашият разговор. От очите му бликаше топлина, лицето му сияеше.На тръгване ми махаше с ръка за довиждане с усмивка на лицето.Аз поемах към града, за да се върна утре пак.

И така, дълги пет години, през които разбрах / от другите/, че Висент е бил емигрант във Франция цели 40 години. Пресметнах, че е бил горе-долу на моите години, когато е напуснал родното си място. Върнал се в Испания след пенсионирането си. Съпругата му починала млада. Нямал деца. Имал къща, живеел сам. Двете му се сестри се грижели за него и за къщата. Казваха,че имал тежък характер.И, разбира се, добра пенсия, „френска” пенсия. Последният факт неизмено се произнасяше с лека, но не и незабележима завистлива нотка. Това виждаха другите в него.

Аз виждах един друг Висент. Виждах един млад мъж,заминал надалеч, в чужда непозната страна.В разцвета на силите си. Един мъж, намерил любовта на своя живот и скоро след това я загубил.В чужда страна. Един мъж, който стискал зъби и се усмихвал,защото е бил сигурен, че е „за малко” там. И това „за малко” се е проточило 40 години. Но се е върнал.В своята страна, в своето село.

Виждах онзи Висент, който плачеше когато напуснах. Виждах Висент, който скачаше на крака, припряно хващаше бастунчето с треперещи ръце и ме целуваше,когато след това се отбивах отвреме-навреме в бара. И плачеше. И целуваше децата ми. И се усмихваше, и плачеше. Знаех, че Висент е единственият човек, който ме разбира – без въпроси, без отговори, без думи. И знаех, че в онези първи дни сълзите в очите му бяха за мен. Завърналият се емигрант плачеше за мен, емигрантката. В мен той виждаше себе си.

Миналият месец наминах в бара. Всичко беше постарому – усмивки, познати лица. Добрите ми шефове, децата им, внуците... И все пак нещо не беше наред. Мястото на служебната маса , близо до летящата врата на кухнята беше ... празно... По сведените глави на всички, проследили моя поглед ,разбрах...Висент си беше отишъл...Завинаги...Или може би е останал...на родна земя...Завинаги. Сега моите сълзи са за него.