Писмото

Отворих врата в отговор на позвъняването и на стълбищната площадка пред мен застана непозната елегантна жена на средна възраст. В ръцете си държеше цветен къс хартия. Поздрави възпитано и с леко затруднение произнесе името и фамилията на дъщеря ми.
- Не е в къщи – отговорих притеснено – Случило ли се нещо? Аз съм нейната майка.
- Вижте... Онзи ден , докато разхождах кучето, намерих това на улицата .
Едва тогава си дадох сметка, че държи в ръцете си грубо разкъсан пощенски плик .
– Идвах вчера, два пъти, но нямаше никой, затова се върнах отново днес . Ето, проверете, всичко си е на мястото... Ето...Писмо. На Вашия език. Нищичко не разбирам от тези букви – усмихна се жената - Ето... Има и снимка. Разчетох само адресът. Реших, че е важно... Идвах и вчера, но нямаше никой – повтори тя, сякаш търсеше извинение за закъснението – Реших, че някой го е загубил, а може би е важно...

Не знаех как да й се отблагодаря. Не намирах думи за да изразя своята благодарност. И причината не беше във все още бедният ми речников запас от испански думи. Това писмо в онзи момент съдържаше целият малък свят на 14-годишната ми дъщеря. Нейният малък свят, който тя беше напуснала само преди два месеца, за да заживее отново с нас след едногодишна раздяла. Да заживеем всички отново заедно, но ... в чужда страна. Писмото беше от нейните приятелки, за които тя страдаше и плачеше денонощно. И снимката, която си бяха направили за спомен преди тръгване. Там, на малката зелена кръпка, заключена между панелните блокове на милионния град - детската площадка, където играеха заедно откакто се помнят.

Дъщеря ми не беше загубила това писмо. Тя все още не го беше получила.

Отскоро в съседство живееха две семейства, които според общинската програма за социално интегриране на циганите бяха настанени в по-централните градски квартали.Общо взето не създаваха кой знае какви проблеми – животът им беше пъстър, весел, една почти безкрайна „фиеста”. Имаха многобройна челяд. По-малките от тях били впечатлени от шарения плик, който пощальонът пуснал в нашата пощенска кутия. Измъкнали писмото, разтворили го, задоволили любопитството си, но не смеели да го върнат отново на мястото си. Веднъж вече се бяхме оплакали на родителите им, след като събирахме български мартенички по цялото стълбище. Решили да прикрият следите си, като захвърлят писмото на съседната улица.

На тази уличка една испанка, разхождайки кучето си, намира странно писмо с неразбираеми букви. Писмо, от което успява да разчете само адресът. И тръгва да търси непознатият получател-емигрант. Не го оставя под вратата, когато никой не отговаря на позвъняването. Решава да се върне отново. Иска да го предаде лично. Иска да е сигурна, че това писмо, пропътувало хиляди километри, ще стигне до получателя си. Тя не знае какво пише в писмото, но чувства, че е ценно...

А е можело просто да подмине смачканият хартиен лист... Или да го изхвърли в най-близкото кошче... И думите, изписани на него, пропътували толкова дълъг път , стигнали толкова близо до своя получател и ... захвърлени на метри от него, можеше никога да не бъдат прочетени. За мен и за моето семейство постъпката й беше безценна. Човещината и загрижеността на тази непозната жена върнаха усмивката върху лицето на дъщеря ни в много тежък за нея период. Как да й се отблагодарим само с думи?! Дори след многото изминали години все още сме й благодарни...В сърцата си!