четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Детското колело

Момиченцето седеше на бетонния бордюр, обгърнало коленете си с ръце. Подпряло брадичка, тъжно-сърдито поглеждаше ту към шареното ново колело на Гошко, ту към своето – пречупено на две. Баща й се приближи до нея, а тя нацупи устни , извъртя главата си в обратна посока и попита през рамо:
– Защо на мен винаги ми купувате чупещи се колелета?! Виж, на Гошко са му купили БМХ!
-Ела, ще го поправим – неуверено й каза той.
-Да, да, като другото, дето стои в мазата... - една мъничка сълза се търкулна по нежното детско личице. И още една, и още една.
Бащата се усмихна тъжно, но изведнъж загадъчно добави :
- Имам страхотна идея. Не се тревожи. Ще го поправим още сега, двамата заедно.

Момиченцето бавно се надигна и все още обидено, затътри крачета след татко си. Измъкнаха от мазето старото колело, което незнайно защо все още не беше отишло на боклука. Детският поглед леко се разведри, когато бащата отвори големия си метален съндък с инструменти – ракла, пълна със съкровища, в която все й забраняваха да рови - щяла да се нарани. Как ли пък не, тя не е бебе! Тази мисъл отново я разсърди – скръсти ръце на гърдите си и тропна недоволно с крак. Баща й едва сдържаше усмивката си, правейки се че не забелязва страховития смръщен поглед на дъщеря си.

- Хайде, помогни ми – нежно каза той – приготви гаечен ключ, отвертка и клещи. Тук подреждай болтчета, гайките и шайбите. Извади и кутийката с грес... Не, не, чук не ни трябва. Сега ... да видим ... Припомни си на коя страна развиваш капачката на бутилката – на тази страна развиваш и болта... И нали знаеш в каква посока вървят стрелките на часовника – натам завиваш.... Внимавай с веригата ... Хоп, нацапа се ....

Развиваха, завиваха, пробваха, слобяваха, разглобяваха и пак слобяваха. Това тук, другото – там... Не, не, по-добре обратно... Неусетно детските сълзи бяха изчезнали и на тяхно място се беше появила една слънчева усмивка и едно нацапано с грес носле... Баща и дъщеря се забавляваха, едновременно играейки и творейки – създаваха ново колело от двете счупени. Бащата премисляше и обясняваше разгорещено всяка нова идея, която му щукваше, а момиченцето подскачаше доволно. Звънливият детски смях се удряше в сивите панелни стени и отлиташе надалеч.

След около час , приятно уморени и изцапани до ушите, отстъпиха две крачки назад и огледаха критично резултата от своя труд. Този резултат стоеше пред тях, леко килнат на една страна , подпрян на металната стойка. Предната гума – розова, задната – кафява и ... малко по-голяма. Каплите – също. Педалите – сини. Седалката от едното колело, кормилото – от другото... Погледите на баща и дъщеря се срещнаха. Ммм-даа... Прихнаха да се смеят. В очите и на двамата огледално се отразяваха обич,нежност и удовлетворение.

- Еййй, тати – тупна се по челото малкото момиче - забравихме да сложим звънеца... Или...по-добре тромбата... Или ... и звънеца и тромбата... И цветните лентички на дръжките... Ах, тати, много си разсеян!

Под весело изчуруликаните детски напътствия довършиха трескаво оформлението и настъпи най- важния момент – пробният пробег.
Дзън-дзън – звънеца... Пом-пом- тромбата... Десен педал, ляв педал, десен... ляв...Момиченцето полетя напред. Направи една обиколка , после пое посока към шареното БМХ и групичката деца, които търчаха в кръг след самодоволния негов притежател. За момент всички сякаш замръзнаха. Дори Гошко спря, подпря се на една страна с крак и зяпна с отворена уста. Но бързо се съвзе и насмешливо подхвърли:
-Каква е тази смехория?
Дзън-дзън, пом- пом...Малкото момиченце гордо вирна носле и самоуверено каза:
- Това не е смехория. Това е моето колело – единствено и неповторимо! – и за по-голяма убедителност тропна с краче - Да, единствено и неповторимо, защото го измайсторихме аз и тати. Да-а-а! А пък твойто може да го има всеки, защото е купено!
Дзън-дзън... пом-пом... Натискайки отново педалите, вече в движение, извика:
- И моят тати е единствеееен и ...неповториииим...

Дзън-дзън... пом-пом... Десен педал, ляв педал...Десен, ляв... Шарените лентички на дръжките обвиваха малкото момиче като весела дъга... Дзън-дзън, пом-пом... Малкото момиче летеше с вятъра, управлявайки гордо странното колело-хибрид... Единствено и неповторимо... Дзън-дзън... Пом-пом... Искаше й се целият свят да я забележи.

След десетина дни получи подарък. В коридора на панелния апартамент стоеше, килнато на една страна, едно лъскаво, шарено ново колело. Момиченцето го огледа критично. Да, красиво е. Дзън...дзън... Но... не е единствено и неповторимо... Просто е купено.

Единствено и неповторимо беше онова другото, смешното колело. Единствено и неповторимо беше ... преживяването – да измислиш, да сглобиш, да създадеш...И въпреки, че все още я наричаха „момиченце”, тя вече знаеше нещо много важно. Знаеше, че на родителската обич не може да се сложи етикет с цена, защото не се произвежда серийно .... Родителската обич е единствена и неповторима.

1 коментар: