четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Закъсняла среща

Винаги празнуваше рождения си ден шумно. Обичаше този ден. Харесваше му, когато просторният хол се изпълваше с хора . Най- близките хора – семейството, роднините, приятелите.

И днес беше така. Смехът и глъчката го караха да се чувства щастлив. Това е най-големият му подарък –децата, съпругата, приятелите, племенниците – всички събрани на едно място, забравили ежедневните си проблеми, усмихнати, спорещи. Телефонът не спираше да звъни. Електрическият сигнал, пренесен по телефонният кабел от хиляди километри, се преобразуваше в познати весели гласове – на старите приятели и на останалите роднини, които са далеч. За момент тъгата напираше и той трудно успяваше да прикрие сълзите си, но преглъщаше горчивата буца, заседнала в гърлото му и се усмихваше.

При разговорът с мама и татко почти не говореше, за да не усетят издайническото трепетене на гласа му. Остави ги те да говорят – добре са, гледат се, слушат се, празнуват и те. Направили са си баница, сипали са си по чаша вино – за негово здраве. Не, не могат да му дойдат на гости, не и сега... Пътят е дълъг...Нищо че е зима, те са добре. Догодина...може би...догодина... Да не ги мисли, те са добре...Дочуване...

Вечерта тепърва започваше. Той се потопи отново в празничната еуфория. Сред семейството и близките си, които в този момент бяха около него. Днес е неговият рожден ден. И той беше щастлив.

Пронизителен телефонен звън в ранните часове на другата сутрин ... Един познат глас, който само преди няколко часа го поздравяваше... сега се обаждаше с неприятна новина. Новина, която срина света около него. Времето спря.

Самолетен билет... паспортна проверка... подвижна стълбичка... любезна стюардеса – всичко това съзнанието му обвиваше в мъгла.Не чувстваше и паническия си страх от летенето със самолет. Там горе, високо над облаците, сълзите му рукнаха на воля. Пътуваше към една закъсняла среща...

Кацане върху заснежена писта... Град, обвит в сива мъгла... Старите приятели на изхода. С тъжни лица... Беше им благодарен, че точно в този момент може да се опре на тяхното рамо, но устните му не успяваха да проронят и дума. Ронеха се само сълзи от очите.

Родният град, родният дом... Завръщането, за което мечтаеше от години. Но не по този начин. Стоеше пред вратата и нямаше сили да прекрачи прага. Не искаше да прекрачи прага,защото... татко вече не можеше да го посрещне. Татко си беше отишъл завинаги.

Всичко вървеше на бавен кадър –много хора ...ритуална суетня... вкочанена от студ земя...изкоп...шепа пръст... Не, не искаше да повярва...

А как си представяше, че някоя вечер ще се появи на прага изневиделица... Пропътувал хиляди километри... Ей така, изненадващо, без предварително обаждане! Татко ще го погледне укорително през очилата и след това усмивката му ще се разлее върху лицето. Ще поседнат един до друг и ще говорят, говорят... Но толкова думи останаха недоизказани...

В късният следобед отвори чекмеджето на татко и откри целият му живот, събран на едно място – черно-бели бебешки снимки,баби, дядовци, снимки от ученическите и студентскитегодини, първата любов, децата, снимки от сватбите на децата, снимки на внуците... Съзнанието му се пробуди с болезнената мисъл, че вече нищо не го задържа тук. Депресията започваше да го обзема. Искаше да се завърне у дома...Онзи, другият дом, на хиляди километри оттук. Нуждаеше се от семейството си...

Обратният път беше тежък. Спомени, спомени, спомени...за татко...Хубави спомени, приятни спомени... И от това му ставаше още по-тежко.

Две години по-късно

Днес е неговият рожден ден. Той е щастлив, заобиколен от семейството и приятелите си. Но този ден вече е по-различен. Този ден му напомня за един телефонен звън и за една зловеща закъсняла среща. В този ден се вглежда дълго в малката портретна снимка, откъдето го гледа татко – със сините си очи зад дебелите очила и с неизменната си загадъчна полуусмивка. И той си спомня, спомня... След това се усмихва...

По-късно с радост духва свещичките от тортата, но и тъгата е оставила своята следа -една сълза стои закотвена в крайчеца на окото му...

Да, животът продължава. Животът е и хубав, и подъл. Животът ни подарява радости и ни поставя на изпитания. Предстоят му още много рождени дни, но те вече ще са различни. Защото денят, в който празнува своето раждане, винаги ще му напомня и за смъртта.

Няма коментари:

Публикуване на коментар