събота, 10 октомври 2009 г.

Границата на моето милосърдие

„Сеньора, пор фавор..” – изтича към мен едно мургаво девойче,преди да успея да вдигна стъклото докрай. Предположих, че ще ме попита за някоя улица, но то светкавично отвори под носа ми една папка, в чиито десен ъгъл се мъдреше размазана принтирана снимка на малко момиче. „Моля, помогнете, за операцията на 10-годишно момиченце”. От ляво имаше списък с имена, подписи и цифри. „Да видите, сеньора, колко хора са помогнали...” – напевно заваляше думите девойчето. Хвърлих едно око на списъка – нечетливи подписи, но пък дарените суми – от 20 евро нагоре. Хитър подход.

Акцентът й на румънски емигрант ме накара да застана нащрек, но майчинският инстинкт ме разкъсваше. 90% от моето съзнание ми крещеше „измама”, но едни 10 % ме гризяха – „ами ако е истина”. Бръкнах в джоба си и извадих рестото от пазаруването – почти 3 евро. „Какво пък- казах си –ако е измама, с малко ще мина. Ако пък е помощ – не стигат до никъде, но капка по капка – вир..” Подадох монетите, разписах се в списъка с фалшиво име (не че има някакво значение) и получих едно предъвкано „Грасиас, сеньора..” Вече 100 % бях убедена, че е измама, защото в погледа на това мургаво девойче нямаше и следа от благодарност.Присвитите й очички хвърляха злобни искри, предизвикани от жалката сума на моето подаяние.

Потеглих със смесени чувства. Ядосана за сетен път на наивността си и все пак разкъсвана от съмнения „ами ако е истина”. Случвало ми се е десетки пъти.

И друг път съм дарявала и съм била убедена, че помагам. „Дарявала” е силна дума за монетите, които съм подавала. Но съм се чувствала добре заради благодарността в погледа на човека срещу мен. Значи той наистина има нужда. И наистина е благодарен на моята „дребна” помощ.

Подминавала съм десетки отправени „сърцераздирателни молби” от рода „Моля, едно евро – за да си сипя бензин”- от млад мъж, чийто автомобил е два пъти по-скъп от моята таратайка или „ Моля, аз съм емигрантка, децата ми гладуват”-от здрава права жена. На нея дори троснато й отговорих – „И аз съм емигрантка, ама не прося...” . А тя тътрейки се плътно зад мен, което ме накара да придърпам чантата си на по –сигурно място, продължаваше артистично да приплаква...

Близките ми често ме взимат на подбив, че все на мен ми се случва. Казват, че на челото ми е изписано „Благотворително дружество „Наивник”. А дъщерите ми един ден застанаха пред мен, за да ми поискат джобни, държейки лист с разкривени букви „Моля, аз емигрант. Моя сестра умира от глад. Пор фавор. Ти има добро сърце”. Намерих шегата им за неуместна, но те ми припомниха, че същият ден съм оставила на 3 места монети, чийто сбор надвишава техните джобни.

Аз пък от своя страна им припомних за една друга случка... Когато след нездравословния обяд в едно заведение за бързо хранене тръгнахме да изсипваме остатъците в контейнера, някой ме дръпна припряно за ръката и започна да дращи с нокът по дъното на таблата. Беше възрастна жена – прилично облечена и нормално изглеждаща. Опитваше се да хване с пръст пърженото геврече от подноса ми. Само че то беше...рекламна снимка в естествен размер. Разбрала грешката си , жената смутено ми се извини и бързо се оттегли...Едва тогава забелязахме, че някои клиенти бяха оставили таблите си с недоядени сандвичи на съседната маса и тя старателно ги прибираше в найлонов плик. Дъщеря ми виновно погледна към непокътната си чаша с Кока –Кола, която се канеше да пусне в големия кош, без да е отпила и глътка. Остави я на масата при възрастната жена, която благодари, без да вдига поглед. Излязохме на улицата разстроени и мълчаливи. След две крачки дъщеря ми се спря и решително каза: „Мамо, трябваше да и купиш сандвич!”. После наведе глава и бавно тръгна напред: „Само че тя утре пак ще е гладна.Не можеш да нахраниш целия свят!”.

Де да можех! Бих отделяла от залъка си всеки ден. Бих давала без да се замислям по една от монетите, които дрънкат в полупразния ми джоб.И знам, че има милиони хора, които биха направили същото. За всички, които се нуждаят от помощ. Защото „капка по капка – вир”...

Но не спирам да се разкъсвам от съмнения при всеки неискрен зов за помощ. Просещите измамници прекрачват границата на моето милосърдие и нахлуват в крехката територия на моето душевното равновесие, карайки ме да се терзая , че съм отблъснала молещатата им ръка. И карайки ме да се страхувам, че някой ден няма да подам монета на човек, който наистина се нуждае от нея.

3 коментара:

  1. http://www.gatchev.info/blog/?p=818

    ... "изсмукват състраданието и човечността на хората", как точно го е казал.

    Аз не вярвам, че този, който наистина има нужда, ще излезе на улицата. Организираните престъпници, които контролират просията няма да го допуснат. Преди давах пари, и майка ми даваше. Но един и същи влачещ се по корем сакат нещастник с легена видях последователно в София, Варна и Бургас. На турне.

    Кажи, как да вярвам ...

    ОтговорИзтриване
  2. Не им вярваме и знаем,че ни мамят. И ме хваща яд на самата себе си - защо допускам да ме разстройват, защо допускам да се чувствам виновна...

    ОтговорИзтриване
  3. Подобни ситуации ме натъжават.В повечето случай бягам на далеч.В края на краищата всеки от нас е нуждаещ се и моето положение не е цветущо и не смятам,че би се подобрило като раздам всичко каквото имам на бедните и стана светица.Дори и да помогна,не се чувствам по щастлива и удовлетворена понеже никога няма да е достатъчно.После плача за хилядите възрастни хора по улиците.Най-ми е мъчно за тях.
    А чудовищата,които "изсмукват състраданието и човечността на хората",ги съжалявам.Просто са жалки.

    ОтговорИзтриване