Истории на релси

От няколко месеца животът й вървеше по релси. Почти буквално. Ставаше рано, изпиваше кафето си наполовина, изваждаше от хладилника предварително приготвеният сандвич и го прибираше в голямата си чанта, заедно с шише вода, кутийка сок, дебела папка със записки и малък лаптоп. Проверяваше джобовете за портмоне, телефон, ключове и очила и хукваше към гарата.

Пътуването траеше близо час. Слизаше от влака, слята с потока от бързащи хора и почти веднага се спускаше в станцията на метрото. Следващите часове бяха по-интересни. Притичваше от аула в аула, от лаборатория в лаборатория. Следобяд отново „стъпваше на релсите”. По пътя за дома. Правеше всичко механично. Знаеше разписанието наизуст, преценяваше необходимото време с точност до половин минута.

Близките й мислеха, че няма да издържи дълго всеки ден да е „на релси”, но тя беше доволна. Дори повече, пътуването й харесваше. Всеки ден във влака опознаваше някого, научаваше нещо ново, срещаше стари познати или пък някой непознат споделяше проблемите и радостите си. Сякаш всеки ден отваряше една и съща книга, в която героите непрекъснато се разбъркваха, сюжетите се променяха и тя никога нямаше да може да прочете финалът й.

Днес денят й започна с един час по-късно. Имаха прозорец в графика за лекции, пък и беше последният ден преди кратката ваканция. Разписанието на влаковете също бе променено извънредно, поради което бе подранила с двадесет минути. Седна, както обикновено, на втората седалка до вратите. Допълнителният час сън не й се бе отразил много добре. Чувстваше се замаяна, мигрената й даваше сигнали за предстояща криза. Влакът започна да се пълни бързо. Нямаше нито едно познато лице, нито един от постоянните й спътници от ранния влак. Влакът се препълваше. Шумотевицата и болката в главата я накараха да притвори очи. Денят започваше зле и нямаше сила, която да подобри настроението й.

Все още със затворени очи усети , че някой се тупна на седалката до нея. Усети също, че този някой се наведе към нея, но тя стисна клепачи още по-силно. Предполагаше, че е любопитно дете, което не се сдържа на едно място. Минута по-късно усети забоден показалец в рамото си. Когато отвори бавно очи срещна други очи – весели, закачливи. Бяха й нужни няколко секунди за да фокусира лицето пред себе си.

-        Здравей, добре ли си? – попита я то, поклащайки се игриво наляво –надясно – Много си хубава. Спи ли ти се? - отново забоде показалец в рамото й и продължи - Отиваме на фиестата. Ти виждала ли си Фаите? Ще гледаме Траката. Много е шумно. Бум, бум, бум ... И накрая има заря. Виж, виж... – посочи към прозореца и продължи - Имам нови обувки. Харесват ли ти? Мама ми ги купи. А тати ми купи шал на файера. Харесва ли ти? Ти защо нямаш такъв?...Казвам се Сара, а ти?...

Тя се усмихна и се намести на седалката. Наоколо цареше оживление, разнасяше се смях. Огледа се. Явно в последния момент във влака се беше настанила група от деца  с ...( дори на ум незнаеше как да ги нарече, за да не ги обиди), може би ...проблеми в умственото развитие. И не само деца. Бяха на различна възраст. Момичето до нея беше около двадесетгодишно. Изглеждаха безгрижни и щастливи. През целия път разговаряха с пътниците, черпеха се взаимно с бонбони. Повтаряха хорово имената на гарите и предупрежденията на механичният глас от висоговорителната уредба.

Когато слезе от влака и се спусна към подземната железница, денят й бе променен. Усмихваше се, а в главата й все още оттекваха думите на придружителката на групата: „Винаги са щастливи.” И късметлии, мислеше си тя, защото са обградени от хора, които ги обичат такива, каквита са. И от общество, което ги обича такива каквито са. А пък самата тя днес имаше късмета до нея да седне Сара, момичето с умствена изостаналост, което не спря да говори и което успя да направи невъзможното – да подобри настроението й и да прогони болката в главата й.

В три следобяд отново се настани на втората седалка до вратата, но в обратна посока. Вагонът беше полупразен, защото фиестата оставаше в града зад гърба й. Смъкна се надолу и протегна уморените си крака под отсрещната седалка. През пътеката , до нея седеше възрастно семейство, което разговаряше на висок глас. Коментираха и спореха като малки деца. Тя сложи миниатюрната слушалка в ухото и пусна музиката. За днес сигурно повече нищо интересно нямаше да се случи. Влакът прелиташе покрай индустриални зони, зеленикави оризища и чинно спираше на гарите по пътя си.

Той влетя на предпоследната спирка, видимо ядосан, рошав, с измачкана и раздърпана тениска. Захвърли багажа си на седалката до нея и се отпусна отвисоко на отсрещната.

-        Изгони ме, жена ми ме изгони – ръкомахаше бурно, едновременно гневен и разстроен – Изхвърли ме като мръсно коте –  посочи багажа си, който всъщност се състоеше от две големи пазарски торби на известен супермаркет, пълни с дрехи.

-        Смешно ви е, нали? –обърна се той към възрастната двойка и продължи да говори по-скоро на себе си – Беше щастлива като работех, а сега и детето ми взе. ...Със заповед да не я приближавам на 500 метра...

После се обърна към нея:

-        Три дипломи имам! Три специалности ...а от една година съм  на парото... М*мка й на кризата, м*мка й на безработицата!  Без пукната пара съм. Приятели ми дадоха на заем , за да се прибера... Да се прибера при нашите! Представяш ли си, при нашите – натърти той – На 35 години да живея при мама и тати! И тая неблагодарница... детето ми взе.

Тя не знаеше какво да му каже. Не можеше да го посъветва, по-добре бе да го остави да излива мъката си.

-        Аз май те познавам. Имаш сестра, нали?

-        Да – отговори учудено тя.

-        Казва се Паула.

-        Не – отвърна му тя, без да добавя подробности.

Той се умълча и умисли, докато влакът не навлезе в тунелът, който минаваше под половината град и завършваше с пероните на последната гара. Тогава притеснено се наведе към нея и прошепна:

-        Горе се излиза през автоматични врати, нали? Без билет или карта не може да се мине, нали?

-        Да – отново кратко му отговори тя.

-        Ще ми помогнеш ли?  Вървиш напред и не се обръщаш, все едно не ме познаваш. Като се отвори проходът, аз ще се промъкна след теб. Ти само вървиш и не се обръщаш. Не ме познаваш.

Докато се изкачваха по ескалатора, водещ към изходите, той стоеше на едно стъпало разстояние зад нея, повтаряйки страхливо: „Върви, върви! Не се обръщай, не ме познаваш! Спокойно, просто не ме познаваш!”
 
Тя пусна картата си в автомата и плексигласовите врати се разтвориха шумно. Преминаха. Беше спокойна, защото бе видяла, че охраната е все още долу на перона. Вървеше напред и не го познаваше. Той не успя да види усмивката й, защото тя не се обърна.

От утре е във ваканция,но само след седмица отново ще е „на релси”. Ще върви напред и ще среща хора, които не познава.  Животът е влак, пълен със съдби и кратки истории , движещи се по релсите между началната и крайната гара.