Ах, тези родители

Скоро имах рожден ден. Навърших цели 4 годинки. През всичките тези години бях послушен и старателен, но така и не успях да разбера възрастните...

Когато бях бебе, се надвесваха над мен, пощипваха ме по бузките, изкривяваха лицата си в странни гримаси и издаваха едни странни звуци. Аз им отговарях по същия начин, а те оглупяваха. Изведнъж забравяха името ми и всеки ме наричаше както си иска - Умник, Артист, Талантлив, Гений... И ме обсипваха с целувки. Така стигнах до първия важен извод - за да получавам прегръдки и целувки, трябва да правя това, което правят и възрастните. Започнах да ги наблюдавам с интерес.

Прозорец към липите

Малкото момиченце живееше щастливо и безгрижно в къщата на баба си. Обичаше топлите дни, слънчевата стая и омайното ухание на уличните липи.

Когато настъпваше вечерта, то се гмурваше под завивките си, но не затваряше очи. Вслушваше се в тихото шумолене на листата и отправяше поглед към огромния екран -белият таван на стаята. Там липите прожектираха своя нощен образ. Сенките на полюшващите се клони танцуваха странен сиво-черен танц, а безцветните листа се гонеха с нежно трептене. Отвреме навреме меки светлинни лъчи от фаровете на преминаващите коли осветяваха стаята, преминавайки от единият й край към другия, подобно на голям сценичен прожектор.

Писмото

Отворих врата в отговор на позвъняването и на стълбищната площадка пред мен застана непозната елегантна жена на средна възраст. В ръцете си държеше цветен къс хартия. Поздрави възпитано и с леко затруднение произнесе името и фамилията на дъщеря ми.
- Не е в къщи – отговорих притеснено – Случило ли се нещо? Аз съм нейната майка.
- Вижте... Онзи ден , докато разхождах кучето, намерих това на улицата .
Едва тогава си дадох сметка, че държи в ръцете си грубо разкъсан пощенски плик .

За свикването и отвикването

Събота срещу неделя. 1,30 след полунощ. Дочух дразнещото и същевременно успокоително за мен тропане на токчета по коридора. Децата се прибраха след съботния купон.След краткото им шушукане преди да се приберат в стаите си спокойствето ме обзе и клепачите ми натежаха. Унасях се ...

Висент

Беше третият ми месец в една чужда страна, която тепърва опознавах. Беше третият ми ден на едно работно място, от което си нямах и понятие.И на всичкото отгоре не беше работата-мечта. Стисках зъби и се усмихвах, убедена, че тук съм за малко. Барът беше семеен бизнес, аз бях не само единствената чужденка, но и единственият външен човек от персонала.

Възрастният мъж винаги седеше на едно и също място -на служебната маса, близо до летящата врата на кухнята.Предположих, че баща на някой от шефовете.Почти не говореше.

Коя съм аз?

Казвали са ми: „Ти си уравновесена. Ти си бунтарка.Ти си добра. Ти си упорита.Ти си прекрасен човек. Ти си с труден характер.Ти ме успокояваш. С теб е весело. Не е възможно ти да плачеш! Невероятен инат си!”
Казвали са също /обикновено зад гърба ми/ : „Коя е пък тази...?!”

Хората, които преминават през живота ни

Преди години една възрастна жена пътуваше до мен... Изглеждаше толкова жизнена, с неустоимо чувство за хумор. Беше веселячка и не спираше да говори... Но последните два часа от пътуването си прекара в мълчание, подпряна на лакти и залепила чело на стъклото. Насълзените й очи се взираха във всяка светлинка - там някъде далеч в тъмнината... Отиваше при дъщеря си, която не бе виждала от години и зет си, когото не познаваше. Слезе на автогарата в Милано. Автобусът потегли, а тя остана там, чакаща мълчаливо и търпеливо закъснелите си посрещачи...Колко ли време е чакала?

Закъсняла среща

Винаги празнуваше рождения си ден шумно. Обичаше този ден. Харесваше му, когато просторният хол се изпълваше с хора . Най- близките хора – семейството, роднините, приятелите.

И днес беше така. Смехът и глъчката го караха да се чувства щастлив. Това е най-големият му подарък –децата, съпругата, приятелите, племенниците – всички събрани на едно място, забравили ежедневните си проблеми, усмихнати, спорещи. Телефонът не спираше да звъни.

Детското колело

Момиченцето седеше на бетонния бордюр, обгърнало коленете си с ръце. Подпряло брадичка, тъжно-сърдито поглеждаше ту към шареното ново колело на Гошко, ту към своето – пречупено на две. Баща й се приближи до нея, а тя нацупи устни , извъртя главата си в обратна посока и попита през рамо:
– Защо на мен винаги ми купувате чупещи се колелета?! Виж, на Гошко са му купили БМХ!
-Ела, ще го поправим – неуверено й каза той.

Границата на моето милосърдие

„Сеньора, пор фавор..” – изтича към мен едно мургаво девойче,преди да успея да вдигна стъклото докрай. Предположих, че ще ме попита за някоя улица, но то светкавично отвори под носа ми една папка, в чиито десен ъгъл се мъдреше размазана принтирана снимка на малко момиче. „Моля, помогнете, за операцията на 10-годишно момиченце”. От ляво имаше списък с имена, подписи и цифри. „Да видите, сеньора, колко хора са помогнали...” – напевно заваляше думите девойчето. Хвърлих едно око на списъка – нечетливи подписи, но пък дарените суми – от 20 евро нагоре. Хитър подход.