Албена

Реанимация

2011-09-26T10:27:00.000+02:00

„Някой ден ще открадна косата й дълга,
ще подпаля косите сплъстени и редки,
ще разкъсам със зъби почернелия плащ
и така ще я пусна да броди,
та от срам да се скрие
там, отдето приижда.“
/Диана Маринска/

Болката отляво беше настойчиво непоносима...Светът около него плуваше. Безкраен океан от хора и шумове. И само един светещ фар с огнено червен надпис „Спешно отделение“... Болката разкъсваше гърдите му...

Летеше. По гръб. Над него прелитаха луминисцентни луни. Ритмично, в права линия. Около него - ангели, облечени в бяло. Летящите порти се отвориха с трясък. Не видя табелата. „Рай“ или „Ад“? Трепереше от студ. А може би е на някаква разпределителна станция. Суетня на ангели в розово. И в зелено. „Морфин!“ Не, благодаря, дрога не! Предпочита една бира. Но защо ли никой не го чува?! ... „Пулс ... налягане...сърце...степен на увреждане... инфакт...“ Това ли е присъдата? Инфаркт! ...Топлината се разля по цялото му тяло.

Тит...тит...тит...Странна музика в оглушителната тишина. Тит...тит...тит... Женски силует зад стъклена преграда. Тит...тит...тит... Това Тя ли е? Тит... На танц ли ще го покани? Тит... Музиката е неподходяща. Тит... А и кой би искал да флиртува с нея? Тит... Казват, че е стара, грозна и опасна... Дългокоса и рошава... Тит... И всяка първа среща с нея била и последна. Тит... Каква ирония!... Тит... Тогава откъде са сигурни, че Смъртта е с женски образ... Тит... Това е някакъв лош сън. Тит... Не можеше да избяга... Мрежа от кабели свързваше тялото му с ритмично писукащ монитор... Синусоиди, параболи...Тит... Кривите на живота му... Кога ли пък всичко му е вървяло по права линия, та и днес ...?!

Трябва да отвори очи... Тит...Силуетът зад стъклената преграда ставаше все по ясен. Тит... О, не, това е Зеленооката вещица! Тит... Неговата си вещица. Тит...Защо ли е слязла от метлата?! Тит... Погледна я в очите. Ледът в зеления й поглед се пропука и безброй кристални капки започнаха да извират изпод подпухналите й клепачи. „Ти ми обеща!.... Няма да се измъкнеш толкова лесно!...“ Познаваше този глас... Познаваше укорителния тон...

Съзнанието му отново започна да изпада в унес... Тит... Да, беше обещал... Беше си обещал да остарее с нея. Беше си обещал да бъде с нея до края на дните си. Тит... Ужас, тя чете мисли! Отвори рязко очи. Милата му Зеленоока вещица... Трябваше да я успокои... Вече беше сигурен, че днешния ден нямаше да е последен.

С усилие разтегна устните си в трудна усмивка и промълви: „ А на децата обади ли се ?“.
.

Кутията с цветни моливи

2011-04-02T17:35:00.005+02:00

Възрастната жена повдигна яката на добре скроеното, но вече поовехтяло късо палто, за да се предпази от порива на студения есенен вятър. Вървеше бързо и уверено, привидно незаинтригувана от плътния човешки поток около нея. Но само привидно. Тя обичаше този град. Обичаше го всякак – и неделно-спокоен, и панелено-сив, и огледално-стъклен, и делнично –влудяващ. Обичаше стържещият звук на трамваите и ускоряващото жужене на тролейбусите. Обичаше хората. И въпреки че повечето от тях се криеха удобно зад милионната анонимност, за нея те не бяха безлични силуети, а интересни характери и различни съдби. Спря на оживеното кръстовище, изчаквайки превключването на светофарната уредба.

Възрастната жена за трети път пропускаше зеления сигнал на пешеходния светофар. За трети път наблюдаваше как малкото момиче пъргаво се промушва между спрелите коли и повдигайки се на пръсти, забива носле в страничните им стъкла: „Моля, купете си цвете!”. Шофьорите или извръщаха глава ... или подаваха монета ... или отвратено размахваха ръце ...или купуваха цвете. Когато червеното око на светофара се сменяше с жълто, момичето заставаше като на пост на ръба на тротоара, търпеливо изчаквайки следващата вълна.

Крайниците на жената отказваха да се подчинят, в главата й кънтеше жизнерадостен детски смях, а пред очите й подскачаше малко момиче. Съзнанието й беше превзето от далечния спомен за нейната внучка. Стоеше като вцепенена.

- Госпожо, добре ли сте? – дочу като в просъница. - Госпожо? - някой енергично я дърпаше за ръкава.

Възрастната жена разтърси глава и бавно се съвзе от внезапния унес. Пред нея стоеше малкото момиче от кръстовището, притиснало с една ръка към гърдите си десетина рози. Беше втренчило в нея полузагрижен, полууплашен поглед.Жената се усмихна:
- Добре съм, миличка, вече съм по-добре. А ти как се казваш?
- Айя.
- Хубаво име, странно, но хубаво. И тези прекрасни сини очи...
- Като на мама. Тя е много красива.
- А тя къде е, миличка?
- На работа е. Работи в един ресторант.
- А ти ходиш ли на училище? – с назидателна нотка в гласа попита жената.
- Да, госпожо, в 4 клас съм. Кака учи за готвачка. Аз искам да помогна и на мама, и на кака. Искате ли цвете, госпожо?

Възрастната жена кимна към близката сладкарница и каза:
- Искам да те почерпя нещо, миличка, от благодарност за загрижеността ти за мен. Какво ти харесва най-много?

Малкото момиче се замисли само за секунда и отговори:
- Яхния с картофи.

Една година по-късно

Днес възрастната жена беше взела важно решение. Приплъзна холната табуретка и балансирайки с ръце, за да запази равновесие, внимателно стъпи върху нея. Отвори най-горния шкаф на секцията и пипнешком започна да рови между десетките отдавна неизползваните красиви трапезни покривки. Намери това, което търсеше – малко червено пластмасово куфарче. Изтегли го леко, почти ритуално и придържайки го с две ръце, стъпи на пода. Седна в края на плюшения диван, вдигна телефонната слушалка и набра дългия номер, започващ с международен код.

- Здравей, дъще, как си? Децата...А, да, вярно, още са на училище....Добре съм, добре съм... Свиквам с пенсионирането, ама трудно...Гледам все да върша нещо, че седенето в къщи не е за мен... Децата как се справят? -- възрастната жена неволно погали червеното пластмасово куфарче в скута си. -- Да не ги изпуснете, ей, да учат, че в този живот... Вие как сте?... Дано не гладувате... Е, добре, щом казваш, че сте добре...

Въздъхна тежко и продължи:
- Този живот е несправедлив. Тежък е, и за нас ... но за някои е много тежък... Нали не изхвърляте дрехи. Да, да, събери ги и ги изпрати ... – отново пое дъх , преди да отклони разговора в друга посока – Искам да те питам нещо.... За една кутия, дето децата забравиха тук последният път, когато идвахте. Една червена, пластмасова... Е, как не си спомняш, едно червено куфарче с цветни моливи ... с гумичка, линийка.... пастели....

Жената натисна езичето на закопчалката, повдигна капака и очите й се насълзиха:
- Не, не съм го изхвърлила. Пазех го за следващият път... като си дойдете. .. Знам, че вече са пораснали, но ... пазех им го за ... когато отново дойдат тук... Та исках да те питам може ли да го подаря.

Десет минути по-късно възрастната жена вървеше по широкия тротоар на централния булевард в любимия си град, притиснала към гърдите си малкото червено пластмасово куфарче. През последните четири години кутията с цветни моливи се беше превърнало в най-скъпото й съкровище. Грижливо го пазеше и си представяше деня, в който внуците й ще се върнат да го потърсят. Днес беше осъзнала, че се е самозалъгвала. Днес беше решила, че червената пластмасова кутия с моливи, пастели, гумичка и линийка са много по-необходими на едно друго човешко същество – едно дете, изпълнено с воля, решителност и мечти.

През изтеклата една година запознанството им беше прераснало в приятелство. Възрастната жена често спираше на кръстовището, извикваше по име малкото момиче и сядаха някъде да си поговорят. Жената не можеше да откъсне поглед от красивите сини очи на детето, което разказваше за родното си село, за голямата къща, за безработицата, за пристигането им в големия град. Разказваше за това, как големия град е променил съдбата им. Майката си намерила работа, а бащата – друга жена. Разказваше за миналото и настоящето без излишни емоции и без самосъжаление, но за бъдещето говореше оживено. Трудният живот беше състарил преждевременно малкото момиче, но не беше отнел мечтите й. Те си оставаха наивно-детски.

През цялото време малкото момиче даваше смисъл на живота на възрастната жена. Тя отново имаше за кого да се грижи. Колетите с умалелите дрехи на нейните внуци, някои от тях необличани, бяха най-несъществената част от помощта й. Купуваше цветни детски списания и й подаряваше детски книжки. Беше използвала всички стари познанства и връзки и придружи майката на няколко интервюта, докато й намери сигурна работа. И най-важното – следеше стриктно дали момичето ходи на училище. И редовно проверяваше оценките й в бележника. Беше твърдо решена да подкрепя малкото момиче за придобиването на нови знания. Вярваше, че това е единствената правилна посока към сбъдването на мечтите.

Стигна до оживеното кръстовище и извика по име малкото момиче, което се промушваше между спрелите колите.
- Айя, това е за теб, миличка.
- Благодаря, госпожо! – грейна детското личице. Нетърпеливо отвори кутията, прекара внимателно ръка върху наредените цветни моливи и пастели и възкликна – Много е красив този подарък.

Замълча за момент и след това тихо добави:
- Госпожо, а аз как да ви се отблагодаря за всичко, което направихте за мен?
Възрастната жена се усмихна и отговори:
- Като учиш, моето момиче, като учиш!

На оживеното кръстовище , сред морето от автомобили и хора, почти никой не забелязваше възрастната жена и малкото момиче с красиви сини очи , слети в прегръдка. От очите им се стичаха сълзи. Сълзи на спомени, сълзи на надежда... Прегръдка между сбъднати мечти и мечти, които тепърва щяха да се сбъдват. Все още им предстоеше дълъг, дълъг път.

Хроника на едно емигрантство

2011-01-19T03:40:00.005+01:00

Август 2001г.
(лист, изпълнен с детски рисунки и разкривен почерк на първолаче )

Тати, ние сме добре. А ти как си? Става ли да ми изпратиш кученце?
Напиши ми писмо и ми го изпрати. Имаме хамстер и се казва Джо-Джо.
Много ми е мъчно за теб. Много те обичам!

Ноември 2001г.
(четлив мъжки почерк)

Привет сине,

Чаках да се обадиш за да се ориентирам за нещата при теб, но накрая реших да ти пиша аз, та да те поздравя с 40-тия ти рожден ден и започването на петото десетилетие от твоя живот.

Сега за нас. Тук е сиромашка неволя. Пари не могат да се отделят дори за един телефон. За в бъдеще ще пиша писма, стига да знам адреса ти. И болестите и старостта ни натискат. Напоследък майка ти през ден е болна. Като че ли такъв ще бъде животът ни до края. Това май не трябваше да пиша. Но мисля, че и ти трябва да знаеш.

За теб се надяваме, че си се взел в ръце и си възстановяваш здравето. Разбрахме, че работиш успешно и много ми се иска да ми опишеш работата си и условията, при които работиш. Може и други неща, за които мислиш, че са интересни. Опиши ми града, в който живееш? Колко жители има? Колко е отдалечен от морето? И сестра ти може да ми пише за същото, подсети я.

Пък ако не ви затруднява, пишете ни и за ваши случки там в чужбина.Ние тук мислим за вас, но си ви представяме почти като в неизвестност. Затова ми се иска отвреме навреме някое писмо да поизяснява нещата. Майка ви се интересува до колко сте научили езика. Нека и сестра ти й пише.

Мисля, че се досещаш, че майка ти е до мен и поставя някои въпроси. Например, дали се сещате, че след двадесетина години и вие ще си спомняте, че сте гледали деца, а децата да са далече, т.е. да бъдете нещо като нас.
Само недейте ни разбира криво. Ние оправдаваме това, което правите.Считаме го за добро решение в живота ви. Мислим, че няма да се оставите в плен на носталгията. Ще бъдете активни и достатъчно оптимисти, за да не ви обхване депресия. Защото при депресия човек не може да се бори.

А сега – някои наши новини. На рождения ти ден гласувахме с майка ти за президент ( аз се бях зарекъл да не гласувам, но отстъпих).
Има и тъжен случай –почина чичо ти С..Останах сам, без най-близките си приятели.

И накрая аз и майка ти поздравяваме всички вас – теб, сестра ти, зетя и внуците и ви пожелаваме само приятни дни и радост в живота.
За Коледа и Нова Година отделно.
Бъдете здрави.

Баща ти и майка ти

Май 2002
(лист от тетрадка, детски почерк)

Здравей, тати!
Какво правиш? Изпращам ти писмо.Този път не е бебешко писмо, нали? Мама казва, че отива при теб. И ми е мъчно за теб. Искам да дойда при теб. Никога не изпълнявате моите желания. Купи ми кученце!
Обичам те! Чао!

Март 2003
(малък цветен лист за писмо, старателен детски почерк)

Здравейте, мамо и тати!
Липсвате ми . Мамо, ще ми се караш ли че имам две петици, а другото – шестнадесет шестици. Вие ми обещахте, че ще ми напишете писмо когато имате време. Моля ви!
Препоръчвам ви да си вземете едно игриво коте. Искам да ми купите уокмен. Какво прави леля?
В момента пия мляко с какао. Е, такъв е животът. Лош, лош и лош. Извинявайте, че ви натъжавам. Кака вика и се ядосва от домашни.Баба плаче. Казва, че на есен ще ни вземете.
За съжаление ми свърши листа.
Чао. Обичам ви!

Юни 2004
(женски почерк)

Здравейте семейство,
Тъгувам за всички вас.Много ми липсвате, липсвате и на всичките си приятели, но се радвам, че се измъкнахте от тук. Каквото и да ви говорят за България, знайте , че тук е страшно. От 01.07.04 г. пак вдигат парното. Във фирмата в момента се правят страхотни съкращения.Не знам дали гледате новини по сателитния канал, но всеки ден някой е застрелян.Аз с моята голяма заплата не мога и градския транспорт да си платя за месеца.Съжалявам, но просто няма нищо хубаво, за което да ви пиша.
Дано по-бързо си оправите документите, за да си дойдете за отпуската.Знам, че не ви е лесно, но друг изход няма.
Разбрах, че децата се справят отлично. Искам много, много да ги нацелувам.
Желая ви здраве и успех.
В. (съседката)

Октомри 2006
(подреден като бисери женски почерк)

Здравейте всички,

Благодарим ви за подаръците. Имате поздрави от .....( имена на съседи, приятели, близки).Очакваме по-подробно писмо.
....
Изпращаме ви някои неща, за децата няколко блузки. Знам, че там имате всичко, но тези са от „Произведено в България”.

Имам огромна молба към вас двамата като родители.Направете всичко възможно децата да учат и да получат добро образование. Знам , че учат и знам, че искате те сами да изберат пътя си. Но и вие бъдете настоятелни.

Здраве и успехи!
Баба В.

Август 2010
(равен женски почерк)

Здравейте семейство,

Използвам случая да ви напиша това писмо за да ви поздравя и да ви кажа аз как съм. Надявам се вие да се намирате в добро здраве, сплотени и щастливи.
...
Вече съм на 70 години, но съм добре със здравето.Кръвното ми е добре, аз си го контролирам. Не се притеснявайте за мен. Все още се справям сама, не завися от никого.
Сине,
обади ми се някой път по телефона, тогава може да ти кажа и други неща. Надявам се да сте добре със здравето и живота, който водите. Уважавайте се и се обичайте. Истината е в семейството. Помагайте на децата с любов и добрина, за да си спомнят някога з авас като добри родители. Много са важни отношенията родители-деца.

Сине, надявам се ние с татко ти да сме били добри и всеотдайни родители. Аз ходя от време навреме при него – изчистих бурените, прекопах земята. Наблизо са и неговите приятели, дано си говорят и в отвъдния свят.

Спирам! Изпращам ви едни бисквитки, че бонбоните се разтопяват от топлото.
Майка ти

Коледата също плаче

2011-01-11T01:56:00.003+01:00

Тя отключи бавно входната врата и с тежки стъпки заизкачва стръмното стълбище. Краката й натежаваха с всяко следващо стъпало. Не бързаше. Вече никой не я очакваше, вече нямаше за кого да се грижи. Вече беше съвсем сама.

Оставаха три дни до Коледа. Някога обожаваше този празник. Сега вече не. Беше й донесъл само разочарования. Преди много години точно на Коледа любовта си тръгна. И никога не се върна. Няколко Коледи по-късно стоеше изплашена до едно болнично легло и се взираше в лицето на майка си. Дни наред очакваше и най-малкият знак за пробуждане от дълбоката кома. Но мама заспа завинаги. Точно преди Коледа. А днес, седем години по-късно, три дни преди Коледа, и баща й ...

Превъртя ключа в ключалката и тежкият метален звук прокътня, разненесен от ехото на тихото стълбище и празния апартамент. Да, пълен с мебели, но празен и студен.Нейният топъл и уютен дом в един миг се беше превърнал празно и студено жилище.

Загърна се в тънкото си яке, приседна бавно на дивана и се вторачи в старите черно-бели снимки, поставени в различни рамки върху салонния бюфет. На едната се усмихваха сватбено-щастливо млад мъж и млада жена, на другата - улегнало семейство на средна възраст. Нейните родители, нейните майка и татко, единствените й близки хора... Смъртта на баща й беше предизвестена, но... защо се случи пак преди Коледа?!

Студена струя въздух нахлу поривисто през открехната балконска врата. Тя потрепери, но не намери сили да се надигне от мястото си. Потри раменете си неволно, като на забавен кадър. Не знаеше дали трябва да прогони спомените си или да ги остави да препускат през съзнанието й. На отсрещният прозорец примигнаха празнични коледни светлини. Сълзите в очите й пречупиха тези светлинки и за части от секундата ги превърнаха в милиони цветни звезди.

Спомените от миналото изведнъж отстъпиха място на страха от неизвестното бъдеще. Тя знаеше, че ще се справи. Не точно днес, не точно на тази Коледа, но ще оцелее! Всеки ден някой се ражда. Всеки ден някой умира. И раждането, и смъртта се появяват без предизвестие. Дори когато сме ги очаквали по един или друг начин. Разликата е, че първото превръща дори делника в празник, а второто – помрачава празниците. Зловещо е, но се случва. Нещата от живота. Но... защо точно преди Коледа?!

На тази Коледа тя ще си поплаче. Дори много ще плаче. Това е нейното желание – да плаче! Изправи се рязко и издърпа телефонния кабел от розетката. Изключи и мобилния телефон. Не искаше да чува съболезнования и съжаления. Не искаше да разваля празниците на приятелите си. Искаше да е сама. Искаше на тази Коледа да плаче.

А следващата Коледа ще е различна! Обещава си да е различна! Животът продължава с многобройните си делници и там някъде напред може би я очаква и нейният празник. И все още не е късно отново да се появи любовта. Може би точно преди някоя следваща Коледа!

Но на тази Коледа тя ще плаче...
.

Ах, тези родители

2010-09-27T12:00:00.003+02:00

Скоро имах рожден ден. Навърших цели 4 годинки. През всичките тези години бях послушен и старателен, но така и не успях да разбера възрастните...

Когато бях бебе, се надвесваха над мен, пощипваха ме по бузките, изкривяваха лицата си в странни гримаси и издаваха едни странни звуци. Аз им отговарях по същия начин, а те оглупяваха. Изведнъж забравяха името ми и всеки ме наричаше както си иска - Умник, Артист, Талантлив, Гений... И ме обсипваха с целувки. Така стигнах до първия важен извод - за да получавам прегръдки и целувки, трябва да правя това, което правят и възрастните. Започнах да ги наблюдавам с интерес.

Дните и месеците минаваха, а аз научавах все повече неща. Веднъж, когато ме прибираха от разходка, видях съседа да изкачва стълбите по много особен начин. В къщи повторих неговите движения и родителите ми заподскачаха от радост - бил съм пролазил. А когато малко по-късно се изправих и направих първите си крачки, всички разпериха ръце около мен. Ако и аз съм толкова смешен, когато ходя, по-добре да поседна!

Непрекъснато ми повтаряха, че трябва да слушам мама и тати. И аз ги слушах внимателно. Но доста неща не успявах да разбера. Тези възрастни са много трудни за разбиране! Казват ми какво да правя, а те вършат точно обратното. Например – да не говоря докато ям. А те не спираха да говорят. Даже крещяха. А пък на мен ми казваха, че било невъзпитано да се говори на висок глас. Мама ми казваше, че не трябвало да плача, защото съм мъж. А тя плачеше. Видях и баба да плаче. Лесно им е на тях, нали са момичета!

Когато навърших 2 годинки, бях много объркан. Бях разколебан дали да продължавам да слушам възрастните. Взех решение временно да не контактувам с тях. Те пък станаха още по-досадни. Непрекъснато ме караха да повтарям – една думичка, две думички, песнички, стихчета. Няма пък, сърдит съм им!

На 3 годинки все още не им говорех, но в един момент обаче ми стана много страшно. Вкъщи започнаха да прииждат лели, чичовци, вуйчовци и тетки - един куп роднини и нероднини. Вглеждаха се в мен - кой със свъсени вежди, кой със стиснати устни,тюхкаха се и цъкаха с език. Пак ме наричаха кой както си реши – Тъп, Проблемен, Изоставащ, Бавноразвиващ се, Психолог, Психиатър, Логопед.

Малко се поуспокоих, когато разбрах, че последните три имена не са мои, а на едни хора, дето помагали на децата. Да бе, помагали, как не! Та нали и те са възрастни, и те - „повтори това, кажи онова, нарисувай човек, построй къщичка!”. Точно когато ама хич не ми е до игра. Имах си по-важни мисли.

Нямаше начин да се справя с родителите си! Трябваше да им проговоря, за да ме оставят на мира. Малко преди четвъртият ми рожден ден реших да им покажа колко много съм слушал и колко много съм научил от тях. Знаех какво е пари, бира, Мерцедес, БМВ. Трудно ми беше да схвана само какво означава любовница, но от един телевизионен сериал разбрах какво е любов. Тогава значи, може би, „любовница” е мястото, където живее любовта.

Но... пак се обърках! Така и не разбрах защо в този момент те пък млъкнаха. Не ме прегърнаха, не ме разцелуваха, а ме заведоха при баба.

Та, както вече казах, скоро имах рожден. Имаше много деца, балони, подаръци. Мама донесе торта със свещички. Тати се обади по телефона. Бил много далече. Сигурно е така, защото излезе преди много дни, а все още не се е върнал. Но ми обеща, че като дойде, ще ме заведе в МакДоналдс да видим мацките. Този тати, как може, уж е възрастен, а пък не знае, че МакДоналдс не е зоопарк – там няма котета, а хамбургери!

На рождения си ден научих и една нова думичка – „развод”. Все още не знам какво означава. Чувал съм възрастните да казват, че развеждали кучето. Тогава, значи, може би така се казва кучешката разходка. А пък едно дете в детската градина каза, че техните се развеждали с адвокати. Сега пък „адвокати” какво означава?!

Ох,странна работа са това родителите! Дали когато стана на пет, ще съм успял да ги разбера?! И ако е толкова сложно да си възрастен, чудя се дали не е по-добре да си остана дете.

Прозорец към липите

2010-05-10T22:40:00.005+02:00

Малкото момиченце живееше щастливо и безгрижно в къщата на баба си. Обичаше топлите дни, слънчевата стая и омайното ухание на уличните липи.

Когато настъпваше вечерта, то се гмурваше под завивките си, но не затваряше очи. Вслушваше се в тихото шумолене на листата и отправяше поглед към огромния екран -белият таван на стаята. Там липите прожектираха своя нощен образ. Сенките на полюшващите се клони танцуваха странен сиво-черен танц, а безцветните листа се гонеха с нежно трептене. Отвреме навреме меки светлинни лъчи от фаровете на преминаващите коли осветяваха стаята, преминавайки от единият й край към другия, подобно на голям сценичен прожектор. Светлината за миг отразяваше на тавана удължената сянка на прозоречната рамка. Шумоленето се усилваше и танцът ставаше по-луд, сякаш листата негодуваха от нарушаването на приказната тишина. Когато клепачите на малкото момиче натежаваха, то се обръщаше към прозореца и със сетни усилия отправяше поглед на високо, над короните на поклащащите се липи, за да пожелае лека нощ на звездите. После се унасяше в сладките си детски сънища.

Сутрин я будеха слънчевите лъчи. Те нежно я пощипваха по бузките, после по нослето и не я оставяха намира, докато не се разсъни. Докато все още се излежаваше, момиченцето наблюдаваше малката лястовичка с елегантна черно-бяло одежда, която свиваше гнездо в горния десен ъгъл на прозореца. Птичето не се страхуваше от увеличаващия се тътен от човешки стъпки по главната улица - стъпки от гумени подметки и женски токчета. Момиченцето пък долавяше тихото жужене, предизвикано от човешки говор. Скачаше пъргаво, отваряше прозореца , подпираше се на дървения перваз и не помръдваше, докато острият ръб не се врежеше в кожата й, оставяйки болезнени червени белези.Наблюдаваше главната улица. От високо, над главите на хората, скрита зад гъстите зелени клони на липата.

Хората не забелязваха малкото момиченце.То пък долавяше думите им, без да обръща внимание. Вглеждаше се в лицата им. Опитваше се да познае кой е щастлив и кой – угрижен. Хората вървяха в различни посоки. Понякога се спираха, разговаряха, друг път се поздравяваха само с кимване. Усмихнато лице... Сериозно лице... Две усмихнати лица... Детско лице... Лице, което не се вижда, защото човекът върви с наведена глава. Може би е тъжен, а може би просто умислен...

Клоните на липата, разлюляни от топлия порив на вятъра, надничаха любопитно през отворения прозорец и се опитваха да достигнат момичето, което протягаше ръка да ги погали. Уханието беше примамливо и то откъсваше два едри жълти цвята. Закичваше ги като обеци над ушите си и трескаво се приготвяше за новия ден. Пропускайки питателната бабина закуска, момиченцето пълнеше джоба на пъстрата си рокличка с шепа цветни тебешири и хукваше навън. Под шарената сянка на липите оцветяваше безличните тротоарни плочки, превръщайки ги в зелена поляна, покрита с много цветя. И с много усмивки.

След дълги години малкото момиченце, всъщност вече зряла жена, се завърна в къщата на баба си. Само за една нощ. Все още беше щастлива, но не и безгрижна. Пъхна се под завивките и притвори очи, но сънят не идваше. Чак тогава си спомни за нощния спектакъл на сенките. Впери поглед към тавана, но там нищо не помръдваше. Нямаше и следа от автомобилни прожектори – улицата вече беше пешеходна зона. Обърна се към прозореца и потърси звездите. Нямаше ги. Липите бяха извисили снага през годините, върховете на короните подминаваха стряхата и се губеха в черната паст на тъмното небе. Вълшебството беше изчезнало.

На сутринта слънчевите лъчи огряха измореното лице на жената. Поне това не се беше променило. Чуваше се познатия тътен от стъпки и жуженето от човешки говор. Жената се усмихна унесено и потърси с поглед лястовичето гнездо. Нямаше и помен от него. Отвори жадно прозореца, но не се подпря на перваза. Достраша я, струваше й се толкова нисък. Клоните не надничаха в малкия прозорец, защото бяха високо над него. Не ухаеше на липи, защото отдавна бяха прецъфтели. Жената беше закъсняла.

Вгледа се в хората. От високо, без те да я забелязват. Те пак бързаха или се разхождаха бавно, но лицата бяха други, непознати. Някои усмихнати, други тъжни, трети – сърдити, но ... непознати. Не се и запита кой е щастлив и кой не е. Беше разбрала, че всеки сам формулира какво е щастието – пари, власт, здраве, любов или мечти. С мъка преглътна две хапки от бабината закуска и с бавни стъпки си отправи навън.

Липите хвърляха плътна сянка върху тротоарните плочки. Там, където тя някога рисуваше цветни поляни, днес се мъдреха столчета и масички. Тя приседна и поръча кафе. Любопитните погледи на млади момичета с нацупени устни я обляха отгоре до долу. Вгледа се в очите им, сякаш искаше да открие в тях отражението на цъфналия липов цвят или следа от омайното ухание, което беше пропуснала, но откри само присвита пренебрежителност. И дочу тежките думи: „Тази не е от тук!”.

Сълзата в крайчето на окото й упорито не искаше да се върне назад по своя път и преодолявайки последното препятствие се търкулна стремглаво надолу. Ревнуваше, силно ревнуваше, но не от младостта им, а от безчувственото им късогледство към света. Тук беше нейната улица, тук бяха нейните игри, тук беше цветният й тебеширен свят, тук беше нейният прозорец към уханните цъфнали липи.Никой не може да й отнеме всичко това. Никога!

Писмото

2010-03-01T23:25:00.001+01:00

Отворих врата в отговор на позвъняването и на стълбищната площадка пред мен застана непозната елегантна жена на средна възраст. В ръцете си държеше цветен къс хартия. Поздрави възпитано и с леко затруднение произнесе името и фамилията на дъщеря ми.
- Не е в къщи – отговорих притеснено – Случило ли се нещо? Аз съм нейната майка.
- Вижте... Онзи ден , докато разхождах кучето, намерих това на улицата .
Едва тогава си дадох сметка, че държи в ръцете си грубо разкъсан пощенски плик .
– Идвах вчера, два пъти, но нямаше никой, затова се върнах отново днес . Ето, проверете, всичко си е на мястото... Ето...Писмо. На Вашия език. Нищичко не разбирам от тези букви – усмихна се жената - Ето... Има и снимка. Разчетох само адресът. Реших, че е важно... Идвах и вчера, но нямаше никой – повтори тя, сякаш търсеше извинение за закъснението – Реших, че някой го е загубил, а може би е важно...

Не знаех как да й се отблагодаря. Не намирах думи за да изразя своята благодарност. И причината не беше във все още бедният ми речников запас от испански думи. Това писмо в онзи момент съдържаше целият малък свят на 14-годишната ми дъщеря. Нейният малък свят, който тя беше напуснала само преди два месеца, за да заживее отново с нас след едногодишна раздяла. Да заживеем всички отново заедно, но ... в чужда страна. Писмото беше от нейните приятелки, за които тя страдаше и плачеше денонощно. И снимката, която си бяха направили за спомен преди тръгване. Там, на малката зелена кръпка, заключена между панелните блокове на милионния град - детската площадка, където играеха заедно откакто се помнят.

Дъщеря ми не беше загубила това писмо. Тя все още не го беше получила.

Отскоро в съседство живееха две семейства, които според общинската програма за социално интегриране на циганите бяха настанени в по-централните градски квартали.Общо взето не създаваха кой знае какви проблеми – животът им беше пъстър, весел, една почти безкрайна „фиеста”. Имаха многобройна челяд. По-малките от тях били впечатлени от шарения плик, който пощальонът пуснал в нашата пощенска кутия. Измъкнали писмото, разтворили го, задоволили любопитството си, но не смеели да го върнат отново на мястото си. Веднъж вече се бяхме оплакали на родителите им, след като събирахме български мартенички по цялото стълбище. Решили да прикрият следите си, като захвърлят писмото на съседната улица.

На тази уличка една испанка, разхождайки кучето си, намира странно писмо с неразбираеми букви. Писмо, от което успява да разчете само адресът. И тръгва да търси непознатият получател-емигрант. Не го оставя под вратата, когато никой не отговаря на позвъняването. Решава да се върне отново. Иска да го предаде лично. Иска да е сигурна, че това писмо, пропътувало хиляди километри, ще стигне до получателя си. Тя не знае какво пише в писмото, но чувства, че е ценно...

А е можело просто да подмине смачканият хартиен лист... Или да го изхвърли в най-близкото кошче... И думите, изписани на него, пропътували толкова дълъг път , стигнали толкова близо до своя получател и ... захвърлени на метри от него, можеше никога да не бъдат прочетени. За мен и за моето семейство постъпката й беше безценна. Човещината и загрижеността на тази непозната жена върнаха усмивката върху лицето на дъщеря ни в много тежък за нея период. Как да й се отблагодарим само с думи?! Дори след многото изминали години все още сме й благодарни...В сърцата си!

За свикването и отвикването

2010-02-16T03:26:00.002+01:00

Събота срещу неделя. 1,30 след полунощ. Дочух дразнещото и същевременно успокоително за мен тропане на токчета по коридора. Децата се прибраха след съботния купон.След краткото им шушукане преди да се приберат в стаите си спокойствето ме обзе и клепачите ми натежаха. Унасях се ...

Пронизителен звън на входната врата ме накара да подскоча от леглото. Сърцето ми биеше неудържимо, ушите ми заглъхваха от нахлулата в главата ми кръв... В тази част от денонощието на вратата може да звъни само лоша вест... Слава богу, децата са в къщи, те са добре... Колко ли лоши мисли могат да преминат през главата на човек за половин минута?... Спуснах се към балконската врата... Нямаше никой. Улицата беше пуста...Огледах се наляво, надясно... Мернах я за секунди, преди да завие зад ъгъла. Рошава, с размъкната пола, мръсно яке... Да, беше луда.

Успокоих се и се върнах в леглото. Съпругът ми, разбрал-недоразбрал, веднага ме нахока в просъница, че „децата не трябва да си забравят ключовете, да не сме им портиери”. Ядосах му се. Сънят ми си беше отишъл. Тази жена не ми излизаше от мислите. Не че не съм виждала психичноболни хора, шляещи се сами по улиците. Виждала съм , но не и през последните години...Реших, че се загубила. Може би трябваше да изляза, да я настигна, да й помогна да намери дома си, а аз се върнах в топлите завивки, разчитайки някой друг да го направи.

Две седмици по-късно. 2 часа след полунощ. Посягам да загася компютъра. Пронизителен звън на входната врата. За секунди взех разстоянието до балкона. Отново беше тя. Надничаше в кошчето за боклук, после бързо пресече пешеходната пътека... Премина по тротоара отсреща...Надникна в голямата улична саксия с цветя...Натисна звънеца на отсрещната сграда...После се обърна рязко и тръгна в обратна посока...Рошава, с раздърпана пола, шарени чорапи, гуменки...

Съпругът ми този път не спеше. Изражението му беше тревожно. „Пак същата жена”-казах му. „Да – отвърна ми – но това не е нормално”. Разбрах го. Имаше впредвид не среднощното звънене по входните врати, а среднощната разходка на тази жена. Ненормалното беше да е сама на улицата. И нормалната ни реакция би трябвало е да й помогнем. Или поне да потърсим някого, който ще й помогне.

Докато ме ръчкаше да сляза да поговоря с нея или да измисля на кого трябва да се обадя, или дори да я поканя в къщи, докато дойде някой да я прибере, защото навън е студено, забелязахме, че тя вече не е сама. Един от нощните общински охранители се опитваше да проведе разговор с нея. Тя не реагиреше. Крачеше с широки крачки по единият тротоар, по другият... Сви зад ъгъла вляво, после пак се върна....Премина отсреща, после пак обратно...Беше в своя си свят...А човекът не се отделяше от нея – на достатъчно разстояние, за да не я притеснява.Говореше по мобилния си телефон. Той по-добре от нас знаеше на кого трябва да се обади. И не я оставяше сама...

Не знам как приключи всичко, защото жената с бърза походка се отдалечаваше... Охранителят я следваше ... Щеше да е близо до нея, докато дойде помощ.

Въртях сев леглото и мислите ми препускаха хаотично. Не мислех за жената, вече мислех за нас, за нашата реакция. Не за пръв път си мислех за свикването и отвикването.

В България бяхме свикнали да виждаме луди, бездомници, самотници. Съжалявахме ги, но ги подминавахме. Приемахме ги за даденост. Лично аз, признавам си, не съм замисляла как може да се помогне на тези хора. Освен да им подадеш залък хляб, стара дреха или жълта монета. Не съм си задавала въпросът на кого да се обадя, кой може да им осигури подслон и храна? Не само за днес, не само за тази нощ. И не съм губила съня си...

В Испания, поне в този град, отвикнахме да виждаме дори бездомни кучета.Тук свикнахме да виждаме как близките се грижат с любов и търпение за болните, за инвалидите, за хората с умствени увреждания. Без да се срамуват. Поради тази причина за нас не беше нормално една жена с психично отклонение да е сама на улицата – тя или има семейство, което да се грижи за нея или е настанена в подходящо лечебно заведение. Това означава, че се е загубила. И някой със сигурност я търси.

В Испания, поне в този град, свикнахме, че с едно телефонно обаждане институциите се раздвиждат. Винаги, когато става въпрос за човешки живот. Не че всичко е розово, безоблачно и безпроблемно. Говори се за лоша политика, водят се словесни престрелки между червени, сини, цветни безцветни партии. Световна криза, финасова криза,безработица...но няма криза в човещината.

Човещината няма партийна принадлежност, но си има държава. Не разчита само благотворителни организации. И обграден от човещина, дори да не си гражданин на тази държава, ставаш съпричастен. И дори понякога губиш съня си.

Висент

2010-01-26T01:29:00.004+01:00

Беше третият ми месец в една чужда страна, която тепърва опознавах. Беше третият ми ден на едно работно място, от което си нямах и понятие.И на всичкото отгоре не беше работата-мечта. Стисках зъби и се усмихвах, убедена, че тук съм за малко. Барът беше семеен бизнес, аз бях не само единствената чужденка, но и единственият външен човек от персонала.

Възрастният мъж винаги седеше на едно и също място -на служебната маса, близо до летящата врата на кухнята.Предположих, че баща на някой от шефовете.Почти не говореше. Не ме попита за името ми, нито откъде съм – въпроси,които останалите ми задаваха по десет пъти на ден.Сякаш не ме забелязваше. Изглеждаше странно неподвижен, вглъбил поглед в екрана на големия телевизор в дъното на салона. Забелязах влажните му очи и се зачудих възможно ли е да се е развълнувал до сълзи от сапунката, която излъчваха в момента. Много по-късно разбрах, че аз съм била причината...

С течение на времето аз, емигрантката, чуждият човек в семейния бизнес, бях приета като приятелка, като част от фамилията. Работата ми „за малко” се проточи цели 5 години.

А Висент не беше нито баща, нито чичо, нито роднина. Беше клиент,който обядва и вечеря в бара. Всеки ден. Идваше сутрин към 11 часа, кимваше с глава за поздрав,подпираше бастунчето на стената и сядаше на своето място. Почти не говореше.В 13 часа му сервирахме обяда. Беше капризен. В допустими граници.Когато барът започваше да се пълни, припряно се надигаше от стола, прихващаше бастуна с треперещи ръце и с прегърбена, но бърза походка, се оттегляше към изхода. Не харесваше шума и многото хора.

Връщаше се към 4 следобяд, когато отново цареше спокойствие. Със същата припряна и прегъбена походка.Подпираше бастунчето на стената и сядаше на същото място – на служебната маса до летящата врата на кухнята. Поръчваше си малка безалкохолна бира. Шефът ми запалваше следобедната си пура, приготвяше кафе с мляко за мен и сядахме до Висент. Този навик се беше превърнал в един вид ритуал преди приключване на работния ден. Говорехме си за децата, за близките, за Испания, за България.Висент отново мълчеше, но погледът му не беше зареян някъде дъбоко в телевизионния екран. Той следеше нашият разговор. От очите му бликаше топлина, лицето му сияеше.На тръгване ми махаше с ръка за довиждане с усмивка на лицето.Аз поемах към града, за да се върна утре пак.

И така, дълги пет години, през които разбрах / от другите/, че Висент е бил емигрант във Франция цели 40 години. Пресметнах, че е бил горе-долу на моите години, когато е напуснал родното си място. Върнал се в Испания след пенсионирането си. Съпругата му починала млада. Нямал деца. Имал къща, живеел сам. Двете му се сестри се грижели за него и за къщата. Казваха,че имал тежък характер.И, разбира се, добра пенсия, „френска” пенсия. Последният факт неизмено се произнасяше с лека, но не и незабележима завистлива нотка. Това виждаха другите в него.

Аз виждах един друг Висент. Виждах един млад мъж,заминал надалеч, в чужда непозната страна.В разцвета на силите си. Един мъж, намерил любовта на своя живот и скоро след това я загубил.В чужда страна. Един мъж, който стискал зъби и се усмихвал,защото е бил сигурен, че е „за малко” там. И това „за малко” се е проточило 40 години. Но се е върнал.В своята страна, в своето село.

Виждах онзи Висент, който плачеше когато напуснах. Виждах Висент, който скачаше на крака, припряно хващаше бастунчето с треперещи ръце и ме целуваше,когато след това се отбивах отвреме-навреме в бара. И плачеше. И целуваше децата ми. И се усмихваше, и плачеше. Знаех, че Висент е единственият човек, който ме разбира – без въпроси, без отговори, без думи. И знаех, че в онези първи дни сълзите в очите му бяха за мен. Завърналият се емигрант плачеше за мен, емигрантката. В мен той виждаше себе си.

Миналият месец наминах в бара. Всичко беше постарому – усмивки, познати лица. Добрите ми шефове, децата им, внуците... И все пак нещо не беше наред. Мястото на служебната маса , близо до летящата врата на кухнята беше ... празно... По сведените глави на всички, проследили моя поглед ,разбрах...Висент си беше отишъл...Завинаги...Или може би е останал...на родна земя...Завинаги. Сега моите сълзи са за него.

Коя съм аз?

2010-01-14T12:58:00.005+01:00

Казвали са ми: „Ти си уравновесена. Ти си бунтарка.Ти си добра. Ти си упорита.Ти си прекрасен човек. Ти си с труден характер.Ти ме успокояваш. С теб е весело. Не е възможно ти да плачеш! Невероятен инат си!”
Казвали са също /обикновено зад гърба ми/ : „Коя е пък тази...?!”

На глас винаги отговарям „Аз съм си аз!”, но вътре в себе си.... Вътре в себе си обаче все се питам „Такава ли искам да съм?!”. И светкавично си отговарям –„Да!”. Знам си и кътните зъби, познавам се до болка, почти знам как бих реагирала във всяка една ситуация...

Аз съм весел човек. Обичам да се усмихвам.Често се се шегувам, понякога съм саркастична. Мога да се радвам с познати и да тъгувам с непознати.

Упорита съм. И голям инат. Особено когато съм твърдо убедена, че съм права. А когато греша, не се страхувам да си призная. Дори мога да се извиня.

Непокорна съм.Най-вече когато срещна несправедливост.Твърдо съм убедена, че всеки човек има право на своето малко лично пространство, на своята лична свобода.

Откровена съм. Поняга болезнено откровена.Не давам съвети, но казвам какво мисля и какво бих направила аз. Само така съм в мир със себеси.Защото ненавиждам лицемерието.И мразя лъжата.

От лъжите побеснявам.Дори когато не ме касаят пряко. Излъжат ли ме, ставам лоша. И викам и крещя. Мога да подмина обидна дума, но не и лъжа. Не съм злопаметна, не съм и отмъстителна, но има неща, които не забравям цял живот. И поради тази причина има един-двама души ,които просто съм зачеркнала от живота си.

Обичам хората. Ценя човещината в тях , но ненавиждам безскрупулния стремеж на ограничения индивид към пари и власт. Луксът не ме впечатлява.Очите ми пропускат лъскавият блясък на марковите дрехи и скъпите бижута на хората,които срещам.Защото сърцето ми търси, подобно на рентгенов лъч, какво се крие под тях.Ако пространството там е празно, човекът става невидим за мен.

Мога и да прощавам. Дълго и трудно.Правя компромиси с количеството изяден шоколад или броят изпушени цигари, но не и със съвестта си. Знам, че не мога да променя хората, ако те самите не пожелаят това. Но ги подкрепям, ако искрено са решени да поправят грешките си.

Не съм перфектна дъщеря, нито перфектна майка, нито перфектна съпруга. Но се старая. Рядко прегръщам и милувам. Трудно произнасям”Обичам ви!”. А всъщност много ги обичам.И те го знаят. Защото не съм им необходими думи, които всеки може да каже каже с лекота. Нужен им е поглед, жест, рамо, на което да се опрат. Те приемат моята сила за даденост, а всъщност не си дават сметка,че те са нейният извор. Дните ми са изпълнени с мисли и грижи за тях, а страховете и притесненията са си само за мен. Нощем, преди заспиване...

Нощем преди заспиване... Понякога съм тъжна, понякога ми е ми е тежко. Плача от яд, плача от безсилие. Плача от щастие.И от умиление. Плача нощем, а на сутринта съм усмихната.

Ценя приятелството. Без везни и сложни аритметични действия.Истинските ми приятели са част от моето семейство.И аз –от тяхното.Без оглед на години и разстояния.

Самочувствие не ми липсва, но знам и къде е границата. Знам, какво знам и какво мога. И знам, че не знам всичко. Не се страхувам да кажа, че не знам. И да се опитам да науча. В никакъв случай не съм безгрешна, но се уча от грешките си.

В общи линии това съм аз. И искам да съм такава. Аз съм си аз! И изобщо, ама изобщо не е задължително всички да ме харесват.

Хората, които преминават през живота ни

2009-12-03T20:43:00.002+01:00

Преди години една възрастна жена пътуваше до мен... Изглеждаше толкова жизнена, с неустоимо чувство за хумор. Беше веселячка и не спираше да говори... Но последните два часа от пътуването си прекара в мълчание, подпряна на лакти и залепила чело на стъклото. Насълзените й очи се взираха във всяка светлинка - там някъде далеч в тъмнината... Отиваше при дъщеря си, която не бе виждала от години и зет си, когото не познаваше. Слезе на автогарата в Милано. Автобусът потегли, а тя остана там, чакаща мълчаливо и търпеливо закъснелите си посрещачи...Колко ли време е чакала?

Преди много години ... едно симпатично и интелигентно момиче седеше на съседната маса в задимения бар? Не беше красавица, но впечатляваше - усмивката й имаше невероятно излъчване. Усмихна се и на мен, когато любезно ме попита откъде може да си хване такси. И пак с усмивка, но с тъга в очите излезе незабелязано... А пияният й приятел не си даде сметка за нейното отсъствие до края на вечерта... Дали го е напуснала само за тази вечер или е изчезнала завинаги от живота му? Никога няма да узная...

Преди много години...едно малко сладко момиченце хапваше сладолед в сладкарницата на хотела... Докато се оглеждах за свободно място, то размаха ръчичка, канейки ме на масата на нейните родители. Не спря дя ме разпитва – коя съм, откъде съм... Пих кафето си цели два часа... Днес това усмихнато любопитно момиченце би трябвало да е жена. Дали е запазило жизнерадостта си?...

Преди години стоях под дъжда...На опашката пред посолството... Сред десетките чакащи имаше едно семейство. Говорехме си , разказвахме, споделяхме...След това седнахме на кафе...И отново говорехме, разказвахме, споделяхме... Виждахме се за пръв път, а сякаш се познавахме от години. Разменихме си адресите и поехме в различни, далечни посоки...Дали адресът им все още е същия?...

***
Десетки лица, характери, гласове, жестове и думи изплуват в съзнанието ми, когато най-малко очаквам. Изникват ненадейно точно тогава, когато реша да отпусна мислите си в безтегловност. Откъслечни спомени, мъгляви житейски епизоди... Някой ме е впечатлил, друг ме е развеселил, трети ме е наранил... Хора, преминали през живота ми – влезли в него само за ден, за час, дори само за миг...Някои от тях нарочно съм забутала в най-отдалеченото кътче от паметта си, а други съм изместила несъзнателно, за да направя място за по-пресните спомени.

Но се завръщат... завръщат се в мислите ми точно когато... не ми се мисли. И не ме оставят на мира, карайки ме да си задавам един и същ въпрос. Въпрос, чийто отговор никога няма да узная:”Какво ли правят сега хората, които съм срещнала само веднъж в живота си, хората, за които не знам почти нищо? Хората, преминали през живота ми..."

Закъсняла среща

2009-11-19T12:18:00.003+01:00

Винаги празнуваше рождения си ден шумно. Обичаше този ден. Харесваше му, когато просторният хол се изпълваше с хора . Най- близките хора – семейството, роднините, приятелите.

И днес беше така. Смехът и глъчката го караха да се чувства щастлив. Това е най-големият му подарък –децата, съпругата, приятелите, племенниците – всички събрани на едно място, забравили ежедневните си проблеми, усмихнати, спорещи. Телефонът не спираше да звъни. Електрическият сигнал, пренесен по телефонният кабел от хиляди километри, се преобразуваше в познати весели гласове – на старите приятели и на останалите роднини, които са далеч. За момент тъгата напираше и той трудно успяваше да прикрие сълзите си, но преглъщаше горчивата буца, заседнала в гърлото му и се усмихваше.

При разговорът с мама и татко почти не говореше, за да не усетят издайническото трепетене на гласа му. Остави ги те да говорят – добре са, гледат се, слушат се, празнуват и те. Направили са си баница, сипали са си по чаша вино – за негово здраве. Не, не могат да му дойдат на гости, не и сега... Пътят е дълъг...Нищо че е зима, те са добре. Догодина...може би...догодина... Да не ги мисли, те са добре...Дочуване...

Вечерта тепърва започваше. Той се потопи отново в празничната еуфория. Сред семейството и близките си, които в този момент бяха около него. Днес е неговият рожден ден. И той беше щастлив.

Пронизителен телефонен звън в ранните часове на другата сутрин ... Един познат глас, който само преди няколко часа го поздравяваше... сега се обаждаше с неприятна новина. Новина, която срина света около него. Времето спря.

Самолетен билет... паспортна проверка... подвижна стълбичка... любезна стюардеса – всичко това съзнанието му обвиваше в мъгла.Не чувстваше и паническия си страх от летенето със самолет. Там горе, високо над облаците, сълзите му рукнаха на воля. Пътуваше към една закъсняла среща...

Кацане върху заснежена писта... Град, обвит в сива мъгла... Старите приятели на изхода. С тъжни лица... Беше им благодарен, че точно в този момент може да се опре на тяхното рамо, но устните му не успяваха да проронят и дума. Ронеха се само сълзи от очите.

Родният град, родният дом... Завръщането, за което мечтаеше от години. Но не по този начин. Стоеше пред вратата и нямаше сили да прекрачи прага. Не искаше да прекрачи прага,защото... татко вече не можеше да го посрещне. Татко си беше отишъл завинаги.

Всичко вървеше на бавен кадър –много хора ...ритуална суетня... вкочанена от студ земя...изкоп...шепа пръст... Не, не искаше да повярва...

А как си представяше, че някоя вечер ще се появи на прага изневиделица... Пропътувал хиляди километри... Ей така, изненадващо, без предварително обаждане! Татко ще го погледне укорително през очилата и след това усмивката му ще се разлее върху лицето. Ще поседнат един до друг и ще говорят, говорят... Но толкова думи останаха недоизказани...

В късният следобед отвори чекмеджето на татко и откри целият му живот, събран на едно място – черно-бели бебешки снимки,баби, дядовци, снимки от ученическите и студентскитегодини, първата любов, децата, снимки от сватбите на децата, снимки на внуците... Съзнанието му се пробуди с болезнената мисъл, че вече нищо не го задържа тук. Депресията започваше да го обзема. Искаше да се завърне у дома...Онзи, другият дом, на хиляди километри оттук. Нуждаеше се от семейството си...

Обратният път беше тежък. Спомени, спомени, спомени...за татко...Хубави спомени, приятни спомени... И от това му ставаше още по-тежко.

Две години по-късно

Днес е неговият рожден ден. Той е щастлив, заобиколен от семейството и приятелите си. Но този ден вече е по-различен. Този ден му напомня за един телефонен звън и за една зловеща закъсняла среща. В този ден се вглежда дълго в малката портретна снимка, откъдето го гледа татко – със сините си очи зад дебелите очила и с неизменната си загадъчна полуусмивка. И той си спомня, спомня... След това се усмихва...

По-късно с радост духва свещичките от тортата, но и тъгата е оставила своята следа -една сълза стои закотвена в крайчеца на окото му...

Да, животът продължава. Животът е и хубав, и подъл. Животът ни подарява радости и ни поставя на изпитания. Предстоят му още много рождени дни, но те вече ще са различни. Защото денят, в който празнува своето раждане, винаги ще му напомня и за смъртта.

Детското колело

2009-10-29T21:24:00.003+01:00

Момиченцето седеше на бетонния бордюр, обгърнало коленете си с ръце. Подпряло брадичка, тъжно-сърдито поглеждаше ту към шареното ново колело на Гошко, ту към своето – пречупено на две. Баща й се приближи до нея, а тя нацупи устни , извъртя главата си в обратна посока и попита през рамо:
– Защо на мен винаги ми купувате чупещи се колелета?! Виж, на Гошко са му купили БМХ!
-Ела, ще го поправим – неуверено й каза той.
-Да, да, като другото, дето стои в мазата... - една мъничка сълза се търкулна по нежното детско личице. И още една, и още една.
Бащата се усмихна тъжно, но изведнъж загадъчно добави :
- Имам страхотна идея. Не се тревожи. Ще го поправим още сега, двамата заедно.

Момиченцето бавно се надигна и все още обидено, затътри крачета след татко си. Измъкнаха от мазето старото колело, което незнайно защо все още не беше отишло на боклука. Детският поглед леко се разведри, когато бащата отвори големия си метален съндък с инструменти – ракла, пълна със съкровища, в която все й забраняваха да рови - щяла да се нарани. Как ли пък не, тя не е бебе! Тази мисъл отново я разсърди – скръсти ръце на гърдите си и тропна недоволно с крак. Баща й едва сдържаше усмивката си, правейки се че не забелязва страховития смръщен поглед на дъщеря си.

- Хайде, помогни ми – нежно каза той – приготви гаечен ключ, отвертка и клещи. Тук подреждай болтчета, гайките и шайбите. Извади и кутийката с грес... Не, не, чук не ни трябва. Сега ... да видим ... Припомни си на коя страна развиваш капачката на бутилката – на тази страна развиваш и болта... И нали знаеш в каква посока вървят стрелките на часовника – натам завиваш.... Внимавай с веригата ... Хоп, нацапа се ....

Развиваха, завиваха, пробваха, слобяваха, разглобяваха и пак слобяваха. Това тук, другото – там... Не, не, по-добре обратно... Неусетно детските сълзи бяха изчезнали и на тяхно място се беше появила една слънчева усмивка и едно нацапано с грес носле... Баща и дъщеря се забавляваха, едновременно играейки и творейки – създаваха ново колело от двете счупени. Бащата премисляше и обясняваше разгорещено всяка нова идея, която му щукваше, а момиченцето подскачаше доволно. Звънливият детски смях се удряше в сивите панелни стени и отлиташе надалеч.

След около час , приятно уморени и изцапани до ушите, отстъпиха две крачки назад и огледаха критично резултата от своя труд. Този резултат стоеше пред тях, леко килнат на една страна , подпрян на металната стойка. Предната гума – розова, задната – кафява и ... малко по-голяма. Каплите – също. Педалите – сини. Седалката от едното колело, кормилото – от другото... Погледите на баща и дъщеря се срещнаха. Ммм-даа... Прихнаха да се смеят. В очите и на двамата огледално се отразяваха обич,нежност и удовлетворение.

- Еййй, тати – тупна се по челото малкото момиче - забравихме да сложим звънеца... Или...по-добре тромбата... Или ... и звънеца и тромбата... И цветните лентички на дръжките... Ах, тати, много си разсеян!

Под весело изчуруликаните детски напътствия довършиха трескаво оформлението и настъпи най- важния момент – пробният пробег.
Дзън-дзън – звънеца... Пом-пом- тромбата... Десен педал, ляв педал, десен... ляв...Момиченцето полетя напред. Направи една обиколка , после пое посока към шареното БМХ и групичката деца, които търчаха в кръг след самодоволния негов притежател. За момент всички сякаш замръзнаха. Дори Гошко спря, подпря се на една страна с крак и зяпна с отворена уста. Но бързо се съвзе и насмешливо подхвърли:
-Каква е тази смехория?
Дзън-дзън, пом- пом...Малкото момиченце гордо вирна носле и самоуверено каза:
- Това не е смехория. Това е моето колело – единствено и неповторимо! – и за по-голяма убедителност тропна с краче - Да, единствено и неповторимо, защото го измайсторихме аз и тати. Да-а-а! А пък твойто може да го има всеки, защото е купено!
Дзън-дзън... пом-пом... Натискайки отново педалите, вече в движение, извика:
- И моят тати е единствеееен и ...неповториииим...

Дзън-дзън... пом-пом... Десен педал, ляв педал...Десен, ляв... Шарените лентички на дръжките обвиваха малкото момиче като весела дъга... Дзън-дзън, пом-пом... Малкото момиче летеше с вятъра, управлявайки гордо странното колело-хибрид... Единствено и неповторимо... Дзън-дзън... Пом-пом... Искаше й се целият свят да я забележи.

След десетина дни получи подарък. В коридора на панелния апартамент стоеше, килнато на една страна, едно лъскаво, шарено ново колело. Момиченцето го огледа критично. Да, красиво е. Дзън...дзън... Но... не е единствено и неповторимо... Просто е купено.

Единствено и неповторимо беше онова другото, смешното колело. Единствено и неповторимо беше ... преживяването – да измислиш, да сглобиш, да създадеш...И въпреки, че все още я наричаха „момиченце”, тя вече знаеше нещо много важно. Знаеше, че на родителската обич не може да се сложи етикет с цена, защото не се произвежда серийно .... Родителската обич е единствена и неповторима.

Границата на моето милосърдие

2009-10-10T19:47:00.003+02:00

„Сеньора, пор фавор..” – изтича към мен едно мургаво девойче,преди да успея да вдигна стъклото докрай. Предположих, че ще ме попита за някоя улица, но то светкавично отвори под носа ми една папка, в чиито десен ъгъл се мъдреше размазана принтирана снимка на малко момиче. „Моля, помогнете, за операцията на 10-годишно момиченце”. От ляво имаше списък с имена, подписи и цифри. „Да видите, сеньора, колко хора са помогнали...” – напевно заваляше думите девойчето. Хвърлих едно око на списъка – нечетливи подписи, но пък дарените суми – от 20 евро нагоре. Хитър подход.

Акцентът й на румънски емигрант ме накара да застана нащрек, но майчинският инстинкт ме разкъсваше. 90% от моето съзнание ми крещеше „измама”, но едни 10 % ме гризяха – „ами ако е истина”. Бръкнах в джоба си и извадих рестото от пазаруването – почти 3 евро. „Какво пък- казах си –ако е измама, с малко ще мина. Ако пък е помощ – не стигат до никъде, но капка по капка – вир..” Подадох монетите, разписах се в списъка с фалшиво име (не че има някакво значение) и получих едно предъвкано „Грасиас, сеньора..” Вече 100 % бях убедена, че е измама, защото в погледа на това мургаво девойче нямаше и следа от благодарност.Присвитите й очички хвърляха злобни искри, предизвикани от жалката сума на моето подаяние.

Потеглих със смесени чувства. Ядосана за сетен път на наивността си и все пак разкъсвана от съмнения „ами ако е истина”. Случвало ми се е десетки пъти.

И друг път съм дарявала и съм била убедена, че помагам. „Дарявала” е силна дума за монетите, които съм подавала. Но съм се чувствала добре заради благодарността в погледа на човека срещу мен. Значи той наистина има нужда. И наистина е благодарен на моята „дребна” помощ.

Подминавала съм десетки отправени „сърцераздирателни молби” от рода „Моля, едно евро – за да си сипя бензин”- от млад мъж, чийто автомобил е два пъти по-скъп от моята таратайка или „ Моля, аз съм емигрантка, децата ми гладуват”-от здрава права жена. На нея дори троснато й отговорих – „И аз съм емигрантка, ама не прося...” . А тя тътрейки се плътно зад мен, което ме накара да придърпам чантата си на по –сигурно място, продължаваше артистично да приплаква...

Близките ми често ме взимат на подбив, че все на мен ми се случва. Казват, че на челото ми е изписано „Благотворително дружество „Наивник”. А дъщерите ми един ден застанаха пред мен, за да ми поискат джобни, държейки лист с разкривени букви „Моля, аз емигрант. Моя сестра умира от глад. Пор фавор. Ти има добро сърце”. Намерих шегата им за неуместна, но те ми припомниха, че същият ден съм оставила на 3 места монети, чийто сбор надвишава техните джобни.

Аз пък от своя страна им припомних за една друга случка... Когато след нездравословния обяд в едно заведение за бързо хранене тръгнахме да изсипваме остатъците в контейнера, някой ме дръпна припряно за ръката и започна да дращи с нокът по дъното на таблата. Беше възрастна жена – прилично облечена и нормално изглеждаща. Опитваше се да хване с пръст пърженото геврече от подноса ми. Само че то беше...рекламна снимка в естествен размер. Разбрала грешката си , жената смутено ми се извини и бързо се оттегли...Едва тогава забелязахме, че някои клиенти бяха оставили таблите си с недоядени сандвичи на съседната маса и тя старателно ги прибираше в найлонов плик. Дъщеря ми виновно погледна към непокътната си чаша с Кока –Кола, която се канеше да пусне в големия кош, без да е отпила и глътка. Остави я на масата при възрастната жена, която благодари, без да вдига поглед. Излязохме на улицата разстроени и мълчаливи. След две крачки дъщеря ми се спря и решително каза: „Мамо, трябваше да и купиш сандвич!”. После наведе глава и бавно тръгна напред: „Само че тя утре пак ще е гладна.Не можеш да нахраниш целия свят!”.

Де да можех! Бих отделяла от залъка си всеки ден. Бих давала без да се замислям по една от монетите, които дрънкат в полупразния ми джоб.И знам, че има милиони хора, които биха направили същото. За всички, които се нуждаят от помощ. Защото „капка по капка – вир”...

Но не спирам да се разкъсвам от съмнения при всеки неискрен зов за помощ. Просещите измамници прекрачват границата на моето милосърдие и нахлуват в крехката територия на моето душевното равновесие, карайки ме да се терзая , че съм отблъснала молещатата им ръка. И карайки ме да се страхувам, че някой ден няма да подам монета на човек, който наистина се нуждае от нея.

Два варианта на обикновен делничен ден

2009-10-07T23:36:00.002+02:00

Публикувано на 08/06/2009 г в БГРепортер

Обикновен делничен ден. Ставам рано. Слагам кафеварката на котлона и докато чакам изригването на ободряващата тъмна течност, отделям необходимото време за да се приведа в приличен вид. Обличам дрехите, които дълго подбирах снощи и спокойно сядам за малко на дивана с чаша кафе в ръка. Усмихвам се на себе си и се опитвам да подредя предстоящия ден. Свивам вежди, когато дочувам тряскането на асансьорната врата и секунди по-късно проехтява гласът на съседката: ”Ейии, не се научиха да пазят тишина, значи, аман от прости съседи!”. След малко дочувам разправията между двамата едри мъже /единият от нашия, другият – съседния вход/ - пак някой е паркирал на “тяхното”място или пък е докоснал бронята на автомобила им. Изправям се смело и решително – време е да тръгвам, денят ще е дълъг.

Минути по-късно подтичвам към автобусната спирка. Слава богу, автобусът не е минал скоро - виждам познатите лица на непознати хора, с които всяка сутрин пътувам. Оглеждам се в смръщените им физиономии и за да съм в унисон с общото настроение, неволно и аз присвивам пренебрежително очи. “Ужас, скука и сивота! Леле, глей го пък тоя, как профуча на червено! Иее, каква кола кара само! А пък това дете, къде е тръгнало да пресича - не е ли научено, че няма предимство на пешеходна пътека!? Ейии, ама че безотговорни родители! “

Идва автобусът. “Чакай, ма, какво си се заблъскала! Я, там, ей, вие вътре, я се посбийте, че и ние требва да се качим! Нема оправия тая държава, нема!” Вратите съскат, а пътниците с общи усилия се наместват като в претъпкан куфар, чийто капак може да се затвори единствено с помощта на коляното ни. Повдигам се на пръсти и вирвам нос, за да поема глътка от малкото количество кислород, което е останало в пространството над главите ни. Една спирка, две спирки, три спирки...Слизам. Става ми леко, мога да дишам, но гледам навъсено.

Заставам на пешеходната пътека и се въоръжавам с възможно най-страховитата си физиономия. Смразяващата сила на смръщения ми поглед се отразява в челните стъкла на профучаващите покрай мен автомобили и губи своята мощ. Стъпвам смело на ръба на бордюра и правя една крачка. Първата кола спира внезапно. Устните на шофьора се движат енергично, но не чувам какво иска да ми каже, за разлика от колегата му в автомобила отзад – освен думи има и отчетливо жестикулиране, от което придобивам представа за темата на монолога. Е, шофьорът от третата кола в колоната е предразположен към диалог – припряно сваля стъклото на прозореца си и извиква: “Айде, ма, какво се пречкаш!” Без да забавям ход му посочвам поизлинелите черти от пешеходната пътека тип “зебра”, а той изсъсква освирепяло: “ И к”во искаш?! Нема па да спирам на пешеходни пътеки, аз съм си платил пътния данък!!!”. Бясното свистене на гуми заглушава въпроса ми: “ А чел ли си Закона за движение по пътищата?!”. Смелостта ми се стопява и при всяко следващо пресичане си казвам: “Внимавай с този, сигурно си е платил пътния данък и улицата вече е негова!”.

Подранила съм, имам време да поседна на едно кафе. Ей, там, на онова “капанче” в градинката. Колко е хубаво – зелени дървета, играещи деца! И... сърдита сервитьорка и думкащи тонколони. Никой не ме е карал да сядам тук, като не обичам чалга, ще трябва да търпя – никой не е длъжен да се съобразява точно с мен! Коя пък съм аз, хайде де!

Същото май иска да ми каже и служителката зад стъкленото гише, гледайки ме убийствено, докато говори по мобилния си телефон. А след това нервно потропва с химикалката по мраморния плот: “Госпожо, докога ще Ви чакам да се подмотвате?! Хайде, давайте ги тия документи!”. Погледът ми попада на моето собствено отражение върху стъклената преграда, която ни разделя и установявам, че нещо не е наред, нещо се е променило. Лицето ми... лицето ми не е същото! То е грозно и разкривено в злобна гримаса. Някъде по пътя съм загубила усмивката си...

***
Обикновен делничен ден. Отварям гардероба и припряно избирам удобни и практични дрехи. Подгрявам за секунди в микровълновата глътката вчерашно кафе - нямам време, закъснявам. Проверявам набързо в чантата си за наличието на ключове, мобилен телефон и слънчеви очила и затръшвам входната врата зад гърба си. Унесена в мислите си, почти се сблъквам с възрастния съсед, който се прибира от ранната си здравословна разходка. “Хей, момиче, добро утро! Закъде бързаш, денят е пред теб!” Усмихвам се и в движение махам за поздрав. За миг се спирам, питайки се: “С колата или с автобуса?”. Неубедена в правилността на избора си, пъхам ключа и завъртам на стартер. Някой ми потропва на стъклото: “Госпожо, предния номер на колата се е откачил.” Уф! Този, който е паркирал пред мен, е чукнал бронята малко по-силничко. Чак сега забелязвам бележката с телефонен номер и име, оставена под дясната чистачка. Прибирам я и отлагам обаждането за по-късно – ще се чуем, ще се срещнем и ще попълним досадните формуляри за застрахователната компания. И пак се усмихвам – може пък да е някой чаровник. Но сега бързам, трябва да свърша куп неща.

Трудно намирам място за паркиране – чак на отдалечения обществен паркинг. Ще походя малко повече, но ще си спестя глобата за неправилно паркиране. Разсеяно се спирам на ръба на тротоара, чудейки се в коя посока беше по-краткия път. Имам усещането, че някой ме гледа. Ами, да, шофьрът на тази кола вляво - усмихва ми се и прави знак да премина. Какво пък иска този! Поглеждам в краката си и установявам, че съм решила да мисля точно пред пешеходната пътека. Усмихвам се и аз, махвам с ръка за благодарност и продължавам напред.

Влизам в обществената сграда. Пълно е с хора, ще има едно чакане. Откъсвам поредното хартиеното номерче от ролката, отброяваща присъстващите и поглеждам цифровото табло – моят ред ще дойде след 54 човека или приблизително два часа и половина. Потропвам нервно с крак и пуфтя като бавно потеглящ парен локомотив. Усещам лек допир по рамото и се обръщам. Пред мен стои възрастна жена, добре облечена и явно току-що излязла от фризьорски салон. Моментално с досада си представям как ще започне да ме разпитва откъде да вземе формуляри, а как да ги попълни, а имам ли писалка ... , но чувам равния й спокоен глас: “Миличка, успокой се. Имаш време, иди свърши нещо друго, никой няма да те предреди”. Усмихвам се накриво и все пак се вслушвам в съвета й.

Излизам от сградата и се запътвам към автобусната спирка. Ще стане по-бързо, няма да търся място за паркиране. Автобусът пристига с 1 минута закъснение. Полупразен. Шофьорът усмихнато ми подава билетчето и ми благодари, сякаш от мен зависи дали ще получи заплата в края на месеца. Усмихвам се и аз.

След час и половина се връщам отново в обществената сграда. Пеша. Свършила съм доста от нещата, запланувани за деня. И съм се усмихнала най-малко десетина пъти. Идва моят ред. Пристъпвайки към гишето си мисля за настроението на служителката – сигурно е много изнервена, след като е повторила поне 54 пъти едно и също нещо. В този момент тя вдига глава, поглежда ме в очите и на лицето й засиява ослепителна усмивка: “Дайте да видим сега и Вашите документи!”. Виждам отражението си върху стъклената преграда. Има нещо различно, лицето ми не е същото като тази сутрин... То е спокойно и лъчезарно, защото през целия път дотук съм събирала усмивки.

Старецът и аз

2009-09-30T23:21:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 26/05/2009 г.

Обувката ме стягаше, а жегата влошаваше положението. С кого ли разговаряше съпруга ми толкова дълго по мобилния си, вече нямах нерви да го чакам?! Пейката, която преди все ми се струваше, че е сложена на най-неподходящото място – някакси на средата на тротоара, в този момент се оказа моето спасение. Отпуснах се тежко, а желанието ми да изхлузя парещите обувки от краката си все повече нарастваше. Сърдито запалих цигара, незаинтригувана от света около мен.

Видях го в последния момент, на метър от мен. Пристъпваше бавно и трудно, подкрепяйки се на дървен бастун: "Момиче, ще поседна за малко до теб". Понечих да се дръпна по встрани, към края на пейката, а той махна енергично с ръка: “Недей, стой си спокойно, има място за всички…в този свят”. Досадата в погледа ми премина в недоумение, но тогава забелязах веселата искрица в погледа му. “Шегаджия – помислих си – Само това ми липсва в този момент – старец-шегаджия!”. Пуснах лекичко покрай крака си недопушената цигара и я настъпих, прибутвайки я леко под пейката. Малко невъзпитано, но възрастният мъж ме респектираше, неудобно ми беше да бълвам облаци тютюнев дим около него. Усмихваше се, старческото му лице сияеше, а погледът му беше толкова безоблачен и чист, че за един миг го сравних с лъчезарно дете.

“Ех, някога колко пътувах … а сега …” – многозначително потупа крака си с бастуна и продължи: “Обиколил съм цяла Европа, знаеш ли?”. Не дочака моя отговор. “Сега съм на 83 години… Шест деца съм отгледал …. Две момичета… и другите все мъжки.”
Произнасяше думите ясно, но бавно и трудно.“Единият от тях… ми липсва… загина… нелепо…” Замисли се за кратко, като че ли се мъчеше да си спомни нещо. После махна с ръка за да отпъди мисълта си и възвърна лъчезарното пламъче в очите си.
“Дъщерите ми учиха много… едната завърши “Електроника”, другата… работи в адвокатска кантора… Добре са… всички са добре...” И пак се усмихна широко. “Ех, на колко места съм бил… а сега… Казах ли ти, цяла Европа…”

Използвах кратката пауза, за да успея да се включа в монолога му: “ Аз съм от България. Там бил ли си?” “Бил съм и в България… Франция, Италия…Швейцария …Чехословакия… и в България съм бил…”
Не бях много убедена, може би го казва от уважение към мен. А може пък и наистина да е ходил там. “И? Какво си спомняш за България?” – реших да го изпитам аз.
“Ох, момиче, след толкова години… ден-два тук, ден-два там… какво да видя…пътища, пътища…Все на път…бях шофьор на камион…До Истанбул съм стигал…а сега..” – пак потупа крака си с дървеното бастунче.

Продължи да говори. Задаваше ми въпроси, но не дочакваше моя отговор, сякаш се страхуваше, че ей сегичка ще си тръгна, без да е успял да ми разкаже всичко. “Оперираха ме… сърцето… имам белег… ей такъв, от тук до тук – очерта с показалец една зона от гръдния си кош – сложиха ми… как се казваше… байпас… Ама нищо, чувствам се добре… наистина… добре. Само кракът ме наболва… даде ми доктора хапчета…не помагат… ама като е казал…”

Съпругът ми се приближи към пейката, на която седяхме старецът и аз. Съвсем бях забравила за него и за безкрайния му телефонен разговор. Кимна за поздрав и по леко повдигната му вежда се досетих, че в този момент се опитва да си спомни дали познава възрастния мъж. “Не го познаваш – помогнах му аз – И знаеш ли, той е бил в България. Някога.” Старецът му подаде ръка и се здрависаха енергично, след което още по-енергично заразказва: “Бил съм в България, бил съм… И до Истанбул стигнах… Там си купих кола… от една учителка…Тя учителка, а пък мъжът й няма книжка… Е, после и аз продадох колата…”

Надигнах се от пейката, забравила за болката в краката си. “Много ми е приятно да слушам разказите ти, но ще трябва да тръгваме, чака ни работа” – казах аз полуизвинително. Старецът кимна разбиращо, пак се усмихна и рече: “И аз ще тръгвам… че жена ми ме чака…”

Не очаквах тези думи. Зяпнах от изненада и чак след няколко секунди попитах: “А… тя на колко години е?” Развеселен от реакцията ми, той закачливо подхвърли: “Аз съм на 83, а тя е 4 години по-млада. Сметни ти!”. Сметнах – 79. “Да, добра ми е жената… Сутрин приготвя закуската… После пием кафе… И се разхождаме… Добра е… На 79 години е… И все още е… красива… за мен…” Гласът му беше мек и топъл, без капчица ирония. “Красавица… такава е… за мен все още си е красавица.” Старецът беше искрен, от думите му струеше толкова нежност и обич.

Отдалечихме се бавно. И двамата със съпруга ми се бяхме умълчали, потънали в мислите си. Вървяхме един до друг, забравили за дребните спорове и нервните подвиквания, с които започна деня ни. И мислехме за едно и също – за обичта, за любовта, за приятелството. Да, имаме ги - сега, в този момент, когато кипим от енергия, когато сме здрави и силни… Но след години, в не толкова далечното бъдеще, когато бъдем стари, немощни, болнави… когато потропваме с дървеното бастунче в треперещите ни ръце… тогава…. Тогава ще се се нуждаем още повече от обич и приятелство. И чак тогава ще разберем дали любовта ни е била най-силната, най-безкористната, най-чистата, най- истинската…
Дано да разберем… двамата заедно!

'Европа в моето ежедневие': Указания на български език

2009-09-30T23:12:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 15/05/2009

Указания на български език в една испанска поликлиника. Почувствах се по детински горда, когато видях подредените български букви и под учудените погледи на хората около мен извадих мобилния телефон и щракнах... Преди време на същото място имаше друга обява, която разясняваше правата за медицинско обслужване на гражданите от ЕС на няколко езика, между които и български.

След приемането на България в ЕС най-голямото ми удовлетворение като емигрантка идва от факта, че напоследък все по-често срещам надписи на кирилица върху етикети, гаранционни карти, указания,разяснителни брошури - нашите хубави български буквички редом до латиницата в нейните испански, английски, френски, немски и всякакви варианти и познатите ни (поне от математиката) гръцки букви. Това не е форма на наивитет или резултат от носталгията. Живея в испанска провинция, където през последните години всячески се налага използването на местния диалект и се стигна до там, че дори в кореспонденцията между гражданите и различните обществени институции официалният език “кастеляно” е изместен от местния “валенсиано”. Обявите и указателните табели на обществените места също са предимно на валенсиано, затова един текст, написан на чист и точен български език в районния здравен център наистина е повод да се почувствам горда.

Като емигрантка с българско гражданство по повод на предстоящите избори за евродепутати получих от местната администрация разяснителни брошури и рекламни материали на български език. Със сигурност е предизборна агитация, но аз се чувствам поласкана от това внимание, защото според мен то е признак на уважение към мен, към езика и страната ми. И признание за нашето, българското присъствие в живота на голямото европейско семейство.

До преди 2 години в испанските регистри фигурирах в графа “Чужденци” (на общо основание). На 1 януари 2007 не преминах в графа “Чужденци, граждани на ЕС”, а в подграфата ”Чужденци, граждани на България или Румъния”. Няма да крия, че чувствах лека обида от новата класификация, но ежедневието ми определено бе облекчено от гледна точка на ограничителни параграфи, точки, подточки, алинеи, специални изисквания, условия за пребиваване и очакване на отговори от мудната, но иначе любезна администрация.

От 1 януари 2009 просто съм “чужденка, гражданка на страна от ЕС”. Не се нуждая от карта на чужденец - документът ми за самоличност е моят български паспорт. Изискванията към мен от страна на местните власти са същите като към чужденеца-французин от съседния блок, чужденеца-англичанин от съседния квартал или чужденеца-белгиец, живеещ в караваната на къмпинга до плажа. Аз съм “чужденка-българка” и моите права са същите като техните. Защото всички ние сме граждани на Европа.

Стой далеч от мен, дребно човече!

2009-09-30T00:03:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 29/04/2009 г.

"Не се страхувам от гнева на силния.
На помисли и чувства господар,
без милост себе си би обуздал
и мене би наказал със помилване.

Страхувам се от злобата на слабия.
Безсилието си пред мен прозрял,
едва ли той пред нещо би се спрял,
за да изглежда пред света по-храбрия."

Н.Захариева

Срещали ли сте "дребни човечета"? Ако не сте, не съжалявайте, но се оглеждайте внимателно. Едва ли ще ги разпознаете при първата среща - може да са високи и стройни, ниски и набити, мъже или жени. Не, не става въпрос за извънземни. И казвам "дребни" не заради ръста им, а поради маломерието на жалките им душици. Става въпрос за представители на човешкия вид - комплексирани човечета, обсебени от мания за величие и умело прикрити зад измамна маска. Те са рядко срещани, но особено опасни за душевното ни равновесие.

Как да ги разпознаем?! Трудна работа...

Първоначално те са любезно лепкави и раболепно услужливи. Когато ни срещнат, лицата им мигновено се разтягат в мазна усмивка и започват да бълват безкрайни комплименти. Така възхваляват качествата ни като човек, като професионалист, като личност, че няма начин егото ни да не подскочи до небесата. Колко са словоохотливи, божичко, какво дар слово! Говорят без дъх да си поемат, така омайно и главозамайно, че чак изпускаме реда на мислите им. /Доста по-късно установяваме, че няма ред./

Имат величествена, почти царска походка. Вървят с високо вдигната глава и изпъчени гърди. Всичко това е следствие на забележителните разклонения в родословното им дърво /според думите им/. Леле, какви хора познават! Да им завидиш на родствените връзки, както и на приятелския кръг. Няма случайни хора измежду тях, нямааа - все титуловани. Ако пък нямат титла - ще им измислят. И всички задължително са "паралии". То пари с акъл се правят! /Е, и този път ще платим сметката, защото човечето постоянно е с "временни финансови затруднения"./

Естествено, образованието на "дребните човечета" е "висше" /дори и да не е/ и поради забележителните им знания и неоспоримата кадърност не могат да работят какво да е. Те са лидери по рождение, т.е... искат да бъдат такива. Със зъби и нокти се борят да заемат ръководни длъжности, защото са убедени в организаторските си способности, а шефът задължително по три пъти на ден трябва да им повтаря, че без тях е изгубен. /Затова ги уволнява на третия месец./

Непрекъснато изтъкват своята изключителна взискателност и претенциозност към външния си вид, към дома си и към хората, с които биха си позволили да общуват. Но просташкият им манталитет, умело прикрит благодарение на тяхната вродена артистичност, лъсва при взаимоотношенията им с хората, от които не биха имали изгода или с онези /олеле, майчице/, които дръзнат да им се противопоставят.

Неуморно бълват думи, думи, думи...високопарни, хвалебствени слова за собственото им "Аз". И докато ни оглеждат полу-прикрито и завистливо, не пропускат мазно да подчертаят гордостта си, че имат нашето приятелство. След неколкократно повтаряне на личните им истории обаче блясват дребните несъответствия. После се появяват се и противоречивите версии. Тогава започва да мига сигналната лампичка – "лъжат!". Как лъжат, леле майчице, така лъжат, че сами се оплитат в лъжите си. Обаче лъжат убедително. Толкова убедително, та чак си вярват.

"Дребните човечета" обичат да плетат паяжината си около някой силен човек, възползвайки се от знанията, уменията и благородството му. И, естествено, от неговото добро възпитание, което го кара да премълчава един път, два пъти ... но не и до безкрайност. Силният човек се усмихва великодушно-пренебрежително на няколкото незначителни дребнави прояви, но се противопоставя на лъжата и лицемерието. Неизбежно идва моментът, в който решително заявява: "Стой далеч от мен, дребно човече!" и се опитва да продължи по пътя си. Но вече не е толкова лесно да разкъса лепкавата паяжина, защото...

...Защото точно тогава "дребното човече" се развихря. То не търпи поражения, а злобата е неговият перпетум мобиле. Вихърът от неговите грозни и груби словоизлияния е способен да отнесе спокойствието и на най-търпеливата и невъзмутима личност. Каква неизчерпваща се енергия! Несвързаното му бръщолевене е ясен израз на неговото безсилие и глупост, но то не осъзнава това. То е толкова убедено в себе си, че се чудиш коя ли жичка в психиката му е дала на късо. Присвива малките си /късогледи за света около тях/ очички, подскача със ситни стъпки на въображаемия ринг и размахва заканително дребното си юмруче в безсмислени борби. Безспирни безсмислени словесни борби...

Силният човек, макар и с наранена душа, се е оттегля с победоносно мълчание. Да, именно мълчанието му се оказва най-силното оръжие, защото "дребното човече" се чувства пренебрегнато, от което злобата му се надува, надува и.... пук! Но това не е краят - бълвайки ругатни и клетви, то подличко залепя парчета от счупената си маска и с нова прическа и грим се впуска в издирване на поредната жертва ...И историята се повтаря.

Всичко, изписано дотук, съвсем не изчерпва описанието на "дребните човечета". Те са далеч по-опасни от обикновените дребнави лицемери и за съжаление се оказва, че само горчивият опит от сблъсъка с тях може да ни помогне да ги разпознаем.

Аз веднъж срещнах едно такова човече. Дълго време си мислех, че то е някакъв уникат сред човешкото разнообразие, но наскоро попаднах на още един расов екземпляр от същата порода. Този път го разпознах навреме.

Моите празници...?!...

2009-09-22T00:08:00.004+02:00

Публикувано в БГРепортер на 21/04/2009 г.

Когато прочетох темата за снимка на месец Април си представих как страниците на сайта се изпълват с пъстри снимки на пролетни цветя и слънчеви усмивки на празнуващи хора. Светкавично изключих възможността аз самата да изпратя такива снимки…. Защо ли? Защото съм емигрантка… Какви са моите празници, как празнувам и какво всъщност празнувам на хиляди километри от България.

Моите празници са объркани. Понякога са двойни празници, понякога празнувам два пъти. Често датите, отбелязани с червено в българския календар, за мен са работни дни. И обратно. Затова имам два календара.

Моята Коледа не е снежно-бяла, тук сняг не пада. Коледната ми трапеза е отрупана с национални български гозби и редом до тях – традиционни местни блюда.

В новогодишната нощ си намислям желание и под съпровода на 12–те камбанни удара, отброяващи последните 12 секунди на отиващата си година, преглъщам 12 гроздови зърна. Но час преди това вече съм посрещнала българската Нова Година – по българско време и български обичай – с българска наздравица. И тогава съм си намислила други пожелания, свързани с близките и приятелите ми, които са далеч от мен.

На 1 март не купувам мартенички. Те пристигат при мен в голям пощенски плик, изминал хиляди километри. Пощальонът вече не се учудва, както и новите ми "многонационални" приятели, които също с нетърпение очакват да се закичат с българските Пижо и Пенда – ей така, за здраве.

Моята пролет не е предизвестена от нежно кокиче. Заобиколена съм от багри и цветове, но ми липсва онова малко бяло-зелено цвете.

На Великден купувам от супермаркета боядисани яйца и козунак с шоколадово яйце. И торбичка с шоколадово зайче, заобиколено с бонбони. Само че на католическия Великден. Седмица по–късно боядисвам яйца с българска боя, купувам си козунак, омесен от българка и пак празнувам – на "нашия" Великден.

Според мен най–личния празник за всеки човек е неговият рожден ден. На този ден светът сякаш се върти около него – цветя, пожелания, усмивки, целувки ... и вечните, истинските стари приятели... От години обаче тези приятели не са до мен на "моя" ден. И аз не присъствам на техните. Телефонните ни поздравления са мили, топли, искрени и дълги, но в тях неизменно се прокрадват кратки паузи – невъзпитани издайнички на преглътнатите сълзи.

От доста време не присъствам на фамилните събирания, няма ме и на общата снимка от поредната среща на випуска... Няма ме сред усмихнатите лица на безброй празнични снимки, пристигащи на моят скайп-адрес. Снимки, запечатали неповторими моменти от весели празници, на които аз се радвам отдалеч - на цял един "Скайп" разстояние.

Имам нови приятели от различни националности, но новите ми празници нямат националност. Празнувам чужди празници и чужди хора празнуват заедно с мен моите празници. Все пак празникът е по–красив, когато е споделен.

Често делниците ми са изпълнени с празнично настроение, а пък на празниците се просълзявам. Объркана работа, нали?! Дали през последните години за мен празниците придобиха ново значение или аз станах по-чувствителна ? И дали е от възрастта или от разстоянието?.. Знам ли?!

Обичам да снимам. Мога да ви покажа снимки на красиви празници, пъстри цветя, зелени палми, усмихнати хора, празнични трапези… Но не мога да фотографирам това, което е вътре в мен...

...Някой знае ли как се снимат собствени чувства ?...

За боклука, погледнато отстрани...

2009-09-22T00:00:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 13/04/2009

Със сигурност някой ще подхвърли, че аз съм може би последният човек, който има право да коментира проблема/кризата със софийския боклук. Да, аз живея на хиляди километри от София и около мен е чисто. Да, за 7 години съм била два пъти в България, като общият брой на дните, прекарани там, е точно 8. Но ме боли, защото моите родители и приятели живеят там – на метри от тоновете боклук. Наслушах на приказки, нагледах се на снимки, изчетох десетки коментари. Гледайки отстрани и отдалече, ако не бях българка, щеше да ми е смешно. Но не ми е забавно, ама хич! Яд ме е! Бясна съм!

Ще ви разкажа елементарни неща от моето ежедневие. Не искам да ме разбирате погрешно - няма да правя сравнения от типа "в чужбина и у нас". Просто ще разкажа безпристрастно за делничата част от живота на обикновения гражданин в един средно голям испански град. И не става въпрос за някой луксозен квартал, а за място, където живеят десетки хиляди средностатистически граждани.

Всеки новопристигнал българин в Испания първо се впечатлява от усмивките и любезното отношение. Второто, което го впечатлява, е чистотата. Нерядко някой възкликва "Я,кошче, даже и с найлонов плик". Да, кошчета има навсякъде – на оживената централна улица, на обществения паркинг, в парковете и дори на отдалечените кътчета за отдих.

Боклукът от контейнерите се извозва всяка нощ в малките часове – между 1 и 3. Камионът е малко шумен, но... Понякога /през лятото по-често/ след боклукчийския камион се движи друг, които измива контейнера.

Периодично се мият улиците и тротоарите, а централната градска алея, която е пешеходна зона – всяка нощ. Всеки ден кварталният метач мете /ръчно/ тротоарите, изпразва уличните кошчета и поставя нов найлонов плик. Излишно е да споменавам, че работи съвестно и качествено. И че всички уважават труда му.

От една година насам контейнери за разделно изхвърляне на боклука има едва ли не на всяка пряка. И се използват по предназначение – от всички, от малкото дете до възрастния пенсионер. Има райони, в които дори се налагат глоби на граждани, които не изхвърлят разделно боклука. На определени места има специален контейнер "Дрехата-приятелка", в който се оставят стари дрехи и обувки.

При ремонтни работи вкъщи се наема /на съвсем поносима цена/ контейнер за строителни отпадъци, който на определената дата се оставя на възможно най-близкото удобно място или фирмата, наета за ремонта, поема извозването на строителните отпадъци до съответното депо. В това депо за отпадъци, което се намира в индустриалната зона на града, всеки гражданин може да изхвърли непотребните вещи от дома си – от домакинска посуда до стари мебели. И отново изхвърлянето е разделно. Ако гражданинът няма възможност или мебелите са по-тежки и големи – диван, матрак, гардероб, се обажда в общината, откъдето определят ден и час, в който ще мине специален камион. Единствената грижа на гражданина е да остави в уговореното време непотребните вещи пред входа си. Услугата е безплатна.

При закупуването на нова печка, хладилник, пералня всяка уважаваща себе си фирма за продажба на ел.уреди организира изнасянето на старите, без това да завишава цената.

Едва ли на някой тук му прави впечатление тази добра организация. Просто е чисто и подредено и го приемат за даденост. Но поемат и своята отговорност. Не пъшкат, че веднъж ще се разходят до контейнера за биологични отпадъци и втори път – до тези за разделното изхвърляне. Всеки собственик, извел своя домашен любимец на задължителната разходка, носи в ръка найлоново пликче. Използва го без притеснение, защото ще се почувства по-унизен, ако му бъде направена забележка, че неговото куче е нацапало. След пикник или риболов на някое труднодостъпно място всеки събира отпадъците в найлонови пликчета и ги прибира в багажника на собствената си кола, за да ги изхвърли на подходящо място – в първия срещнат контейнер, не в реката, естествено.

Кажете ми, как да не съм бясна?! Дали пък испанците, аджеба, са по-чистници от нас?! Какво ни липсва на нас, българите, за да подредим дома си. Не, не "нашата крепост", а нашият квартал, нашият град, нашето село. Знам какво ще отговорят повечето българи: "Пречат ни политиците, пречат ни кметовете, пречат ни депутатите, пречат ни гражданите, пречат ни селяните, пречат ни другите....всичко ни пречи. Няма пари, няма възпитание..."

Не подкрепям нито една политическа партия и нито един политически лидер, не мога да давам оценки кое е предизборна пропаганда и кое не, но за мен едно е повече от ясно – столицата на една държава да потъва в боклуци наистина е криза. Криза на управляващите, криза на обществото, криза на гражданското съзнание. И вина носим всички ние. Оплюване, обиди, нападки и все встрани от важните въпроси - така действат и управниците, така действа и народа. Погледнато отстрани е много, ама много грозно. Всеки говори за отговорности и всеки бяга от отговорност.

София не е България, но е неин символ. Толкова ли е трудно поне веднъж безкористно да се обединят усилията – премиер, кмет, граждани, селяни и да се изчисти натрупания боклук около контейнерите, после градинката пред блока, после улицата... А пък след това политиците да водят предизборни битки и народа да гласува по съвест... Да гласува всеки, за да има правото да търси сметка от своите избраници, да не мълчи, да се противопоставя на грешките им и да ги държи отговорни за делата им.

Е, та какво толкова ни пречи на нас, българите?! Яд ме е, бясна съм, въпреки че гледам отстрани и отдалече. Моят отговор е: "Пречим си ние самите."

Моите детски мечти

2009-09-18T21:00:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 09/04/2009 г.

Когато бях малко момиче не мечтаех да стана балерина или манекенка. Е, не че не заставах пред голямото огледало, нахлузила "тропкащите" обувки на мама или не изсипвах целия гардероб в търсене на най-изящната "принцесена" рокля. Завъртах се, оглеждах се критично, добавях две ролки в косата и вирвах доволно носле. Само че... къде се е чуло и видяло принцеса-манекенка с ожулени лакти и колене?!

Бях лудетина и мечтите ми бяха други. Мечтаех да стана криминална инспекторка, космонавтка, велика откривателка или гениална изобретателка. Четях Агата Кристи, подреждах планетите от Слънчевата система, събирах изрезки от списания с ликовете на Люк и Принцеса Леа и... всичко за "Междузвездни войни". Слобявах "странни машини" с детския метален конструктор /болтчета, гайки, отвертки – какво удоволствие!/.

Да стана археоложка реших по време на една ученическа бригада – копаехме, ровехме, четкахме. Лопати, колички, четчици...и надеждата за голямото откритие. Само че, уви, най-голямата ми археологическа находка се оказа парче керемида "от наше време" и "йероглифите" върху нея – прост сериен номер. Край и на тази мечта. Както и на мечтата за дълги далечни научно-изследователски пътешествия – уморих се да пътувам по страниците на географския атлас.

Спасителка на плажа? Не, не, щом няма дъно под краката ми... Исках да стана пилот. Не само на самолет, а и автомобилен пилот-изпитател. Не обичах неразумните скорости на пътя, но ако ми се отдаде възможност на автомобилна писта, хич не бих му мислила.

Виж, пожарникар е велико нещо - виещи сирени, тътенът, предизвикан от тежестта на големия червен камион... Има ли обаче жена-пожарникар? Не знаех, но аз исках да съм пожарникарка. Катерех се по лостове и прескачах парапети с детска лейка в ръка, спасявайки любимата си кукла. И пожарникарка не станах, но години по-късно, вече пораснала и улегнала, подскачах при всеки вой на пожарна кола и с възхищение се вглеждах в лицата на смелите мъже, забързани за среща с огнената стихия. И с неизвестното.

Желанията се променяха, докато времето препускаше стремглаво. Постигнах част от мечтите си, макар и без титлите "велика" или "гениална". После имах нови мечти. И нови загуби или постижения. И пак други мечти...

Днес детските ми мечти са само спомени. Напоследък се улавям, че все по-често се връщам към тях и ги сравнявам с желанията на днешните деца – "Искам да стана банкер, бизнесмен/ бизнес-дама, шофьор... на джип, капитан на ... собствена яхта...богата съпруга, фолкпевица..."

Бедните мои детски мечти, колко наивни са били! Почти колкото мен...

Не знам дали остарявам или се вдетинявам, но в едно съм уверена - и днес някъде живее едно малко момче, което мечтае да е пътешественик, откривател, моряк, пожарникар... И някъде някое малко момиче мечтае същото... И мечтите им ще станат реалност.

Бърборкото

2009-09-13T15:23:00.004+02:00

Публикувано в БГРепортер на 03/04/2009 г.

Не си спомням къде го срещнахме за първи път - дребен, слаб, възпитано уважителен и невъздържано бъбрив.Един българин, подминал средната възраст. Тогава само разбрах, че е емигрирал преди години заедно с цялото си семейство и ни е почти съсед.

Втората среща беше на улицата – спря се и ни заговори. Говореше, говореше , а ние чули-недочули, кимахме енергично с глава – нали е невъзпитано да прекъсваш събеседника. Следващата среща беше пред входната ни врата. И пак говореше ли, говореше. Съпругът ми го покани – ще му помогне да качат пазарските торби и ще изпият по една биричка. А той говореше ли, говореше... Биричката се проточи почти до полунощ. Изпратихме го с любезна усмивка, а мъжът ми повдигна невинно рамене в отговор на смразяващия ми поглед – "Какво да се прави, натежало му е на човека, има нужда да поговори с някого."

Тази нужда обаче започна да звъни всеки петък вечер на звънеца на входната ни врата. И да говори до полунощ. Без притеснение, че ракията е свършила - ще пие каквото има, то и без това уискито тук излиза по-евтино. А пък в събота вечер се връщаше за да прибере забравените очила или кутия цигари. И пак сядаше уж за малко, да не обиди гостоприемността ни.

Стигна се дотам, че при всяко иззвъняване в петък вечер подскачах изнервено. Присъстваше на събиранията с приятелите ни, с близките ни, опозна децата ни, че и приятелите на децата ни. Говорех по телефона, а бърборкото ми разказваше последната серия на нашумял сапунен сериал. Отивах в кухнята, имитирайки неотложна домакинска работа, но и там не намирах спасение (какво като свекърва ми е на хиляди километри, той я заместваше по достойнство) - това не се прави така, другото се прави иначе. С лекота завързваше разговор с всеки един от присъстващите – разбираше от всичко, даваше съвети за всичко, беше работел какво ли не, и естествено, винаги бил най -кадърният. "Кой, аз ли ?! Слушай сега да ти кажа..."

Съпругът ми беше по-търпелив, но аз вече нямах нерви. Опитах се да приложа принципа "Думам ти, дъще - сещай се, снахо." във вариант "Думам ти, мъжо – сещай се, гостенино". Пълен провал! Гостът ми се усмихна и укорително каза: "Недей така, не увиквай мъжа, остави го да си поговорим!" Съпругът ми, горкият, мълчеше и поглеждаше жаловито към дистанционното на телевизора – ще изгледа филма, ама друг път!

Наложи се следващия път да изкарам тежката артилерия и да започна силно и открито да атакувам - я, кое време е станало, няма ли си дом и жена, ще го чакат и ще се притесняват. Ох, тя пък жената не обичала да го гледа, като пие, а пък децата, внуците... О, не, пак грешен ход! Отне му цял час, докато ми разкаже за всеки поотделно.

Вкъщи и сред приятелите станах нарицателен пример за лошотия - какво толкова съм имала против човека?! При иззвъняването на звънеца ми подхвърляха с насмешка "Иди отвори, това е "твоят приятел"!". И се забавляваха за сметка на моите думи и гримаси. А всъщност аз нямах нищо против човека – честен, трудолюбив, прям, но неговата несъобразителност ме изнервяше. Имах нужда от спокойствие, от разговори със съпруга ми или дори от безцелното излежаване на дивана в компанията на петъчно-съботната телевизия.

Най-сетне настъпи кратка почивка – отпускарския сезон и "моят приятел" замина за България. В дома ни се заредиха едни тихи петъчни вечери...

Върна се. Срещахме го на два пъти на улицата, но за щастие посоките ни бяха различни. Е, щял да намине някоя вечер. Но... звънецът все мълчеше. "Изплашила си човека!" - с насмешлив укор казваха хората около мен, а аз започвах да чувствам угризения на съвестта - наистина ли съм такава проклетия?!
Вторник вечер. Звъни се. О, чудо, познат глас! Камък ми падна от сърцето. "Моят приятел" влезе усмихнат и приветлив. Докато чакаше търпеливо съпругът ми да спре "чопленето" на компютъра, за да му обърне внимание, намина в кухнята и ми даде ценен съвет за замесването на кайма за кюфтета. "Питай ме мене, аз какви кюфтета правя!" Междувременно разбрах каква излагация били участниците в "Бягство към победата"- ценна за мен информация, не бях гледала предаването.

Този път наистина имах доста занимания в кухнята. Децата се въртяха около мен - къде помагайки, къде пречейки и така неусетно бяха изминали 2-3 часа. Даже не бяхме дали "много ухо" на приказките на гостенина, а той вече си тръгваше. Нима е истина?!

Да, тръгва си. Дойде да си вземе довиждане. За дълго. Връщал се в България. Подаде ми ръка, после ме прегърна. Очите му бяха насълзени. Видях болка в тях. Заминавал окончателно. Почти е уредил пенсионирането си, време било да си почине – в къщата с градината, там, на село. Направил е каквото можал в този живот, поработил, изгледал деца и внуци. Е, и в пустата чужбина цели десет години - ама знае ли човек дали е за добро или за лошо."Абе, за добро е... ама лошото е, че децата остават тук, внуците трябва да завършат училище. Пък дано се приберат и те някога..."

Обърна се и тръгна бързо. Продължаваше да говори, но с трепещ от мъка глас -да сме наминели това лято, тя къщата е голяма, има място за гости, да наминем на всяка цена...

Стана ми мъчно. Стоях насред кухнята с черпак в ръка - безмълвна, дезорганизирана и ... миролюбива. Осъзнах, че ще ми липсва – този дребен, слаб българин в пенсионна възраст, досадно бъбрив и малко несъобразителен, но честен, трудолюбив и чувствителен... човек.

Дете на разведени родители

2009-09-09T21:47:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 31/03/2009г.

Аз съм дете на разведени родители. И не съм травмирана от този факт. Имах прекрасно детство и бях обградена от много обич и грижовност. Колко е лесно да го кажа! Сега и пред всички.

Да, днес е лесно да говоря за нещата, които дълги години споделях само с близки приятели. Била съм малка, почти бебе. Нямам спомени от разправии, обиди, съдилища и делби. Нямам спомени от съжителството на родителите ми. Дочула съм само за интелигентен развод и разделяне на житейските им пътища - всеки поема своята посока, както и своята отговорност, грижи, успехи и провали.

Но имам ясен спомен за едно истинско семейство. Тая в себе си едни дълбоки, нежни, трудноопределими чувства към хората, обградили ме с цялата си обич и грижовност – моите баба и дядо. Силни, принципни, човечни, всеотдайни както към семейството си, така и към своите приятели. Като родители сърцата им се свивали от болка заради проваления брак на дъщеря им, но били нейната опора при преодоляването на този тежък момент от живота й. А за мен са най-скъпите хора. На тях дължа оформянето на характера ми, ценностната ми система, принципите ми, отношението към заобикалящия ме свят, дори оптимизма. Здравите основи на това, което съм днес като личност, положиха точно те – милите ми баба и дядо. Израснах в среда на взаимно разбирателство и уважение, спокойствие и обич. За съжаление дядо си отиде от този свят, когато бях в 10 клас. Тогава за пръв път загубих близък човек, но не и топлите спомени. Баба ми е на преклонната 85-годишна възраст и все още е с непреклоним дух.

Днес, когато съм на средата на житейския си път, оценявам всичко с лекота. Може би е нужно време и опит, за да преценим значимостта на някои събития в живота ни. В училище бях отличничка, имах добри и искрени приятели, не се чувствах "по-различна", когато бях сред съучениците си. Но мразех въпросът на възрастните, които някъде по някакъв повод се опитваха да ме заговорят любезно: "Какво работят майка ти и баща ти?", защото следваше: "А къде живеете?". Вроденият ми инат ме караше да свия устни и да отговоря троснато: "Те са разведени". Тогава във въздуха увисваше една толкова неприятна тишина, гарнирана само с кратко, почти недоловимо възклицание: "А, аха!". Само че аз го долавях - онова неизречено, но силно осезаемо съжаление, обвинение и заклеймяващото заключение: "А, аха, тя е различна!". Да, разводите преди 30-тина години не бяха на мода - тогава семейството беше "основната градивна единица на социалистическото общество".

Години наред аз бях единственото "дете на разведени родители" в класа. До 7 клас. Няма да забравя деня, в които най добрата ми приятелка още от първи клас ме извика притеснено и там, до прозореца, зад последния чин, събра цялата си болка в едно смело изречение: "Нашите се разведоха". Е, вече бяхме две. За нея беше по-болезнено, защото тепърва й предстоеше да обмисля, да търси причини и обяснения. Беше привързана към баща си и се чувстваше предадена. Не обвиняваше никого, дори не плачеше. Благодарение на упорития си характер събра сили и смело продължи напред, преследвайки своите цели. С времето съвсем спокойно, някак си съучастнически споделяхме за "неделите" и "летния месец" на бащите ни.

Погледнато от смешната страна на сериозния проблем, да съм дете на разведени родители си имаше и своите предимства. Получавах по два подаръка за празници и рождени дни, даваха ми джобни от две страни, водеха ме на две почивки в годината – майка ми - на море, баща ми - на планина, майка ми пак на море, баща ми - на екскурзия в чужбина /Източна Европа, естествено/. Е, в най лошия случай ходих на море два пъти за едно лято.

С баща ми винаги съм поддържала връзка. Или по-правилният израз е "Той поддържаше връзка с мен" - две "недели" и един "летен месец", месечната издръжка. Но... Ето идва голямото "но", болезненото за мен "но"... Това е равносилно на изповед... Въпреки искрената му обич към мен никога не успях да го почувствам достатъчно близък. Уважавам го като личност, не го съдя за отминали вини и се радвам на настоящото му семейство. Усещала съм нееднократно гордостта му, че съм негова дъщеря и болката или чувството му за вина към мен, НО... през всичките тези години не съм казала нито веднъж думичката "татко". Може и да е грешно, но характерът ми не ми позволява. Дори опитите на баба ми да ме убеди, че не съм права, защото той все пак е мой баща, не доведоха до никакъв резултат. Не мога! Езикът ми не може да се обърне, ако сърцето не ми диктува.

И така, аз съм дете на отдавна разведени родители. Отдавна съм омъжена щастливо и имам две пораснали дъщери. Някога съпругът ми се пошегува с 4-годишната ни дъщеря: "Тати, майка ти е голям инат, по-добре да я сменим." Детето сви вежди, изтича в детската стая и донесе книжка с приказки. Настървено започна да обръща страниците, докато намери илюстрацията към "Пепеляшка". Заби малкото си пръстче в рисунката и чак тогава проговори: "Това е мащеха. Аз не искам мащеха!" Съпругът ми се почувства неловко и трябваше да положи неимоверни усилия, докато възвърне доверието и бъде извинен. Не от мен. От дъщеря си. До ден днешен споделя тази случка като "обеца на ухото".

Децата са много по-чувствителни от възрастните и искрени в действията и думите си. И са най-безкомпромисните съдници. Разведени или не, родителите доста често не си дават сметка как един жест или дума остават запечатани в детското съзнание, интерпретирани в странни и едновременно с това доста логични форми.

Естествено отношенията в семейството рефлектират върху поведението на децата. Трудно е с разведени родители. Трудно е и с родители, които само съжителствуват съвместно, без да имат общи интереси, грижи и бъдеще. Кризисни моменти има и в здравите семейства, но там преодоляването им е много по-лесно. Да си родител не означава да присъстваш на раждането на детето си, а е отговорност, която носиш цял живот. Да си родител е тревога, безсънни нощи, притеснения, радости, трепети, разговори, скрити сълзи и явна гордост... "Истински" родител не винаги съвпада с термина "биологичен родител". Свидетел съм как много деца на разведени родители намират правилния път в живота - упорито и целенасочено, разчитайки на себе си, защото са намерили своята опора, открили са човекът или хората, които са техния пример за подражание – роднини, близки или дори съседи.

Семейният живот не е бяло платно, покрито с червени рози, но в никакъв случай не е и копие на живота на нашите родители. Ако те са сбъркали, това не означава, че ние няма да открием подходящият човек. Дори не се налага да го търсим – той просто изниква отнякъде в най-неочаквания момент. Така се случи с мен – любовта се появи изневиделица, точно когато най-малко съм я очаквала. И точно когато изобщо не влизаше в плановете ми. И е различна от тази на родителите ми.

Родителите ми са разведени и аз не съм травмирана от този факт. И... вече не съм дете. Аз съм една щастлива жена.

Огненият празник Las Fallas de Valencia

2009-09-07T13:47:00.010+02:00

Публикувано в БГРепортер на 23/03/2009 г.

Всяка година в дните между 14 и 19 март най-желаната туристическа дестинация в Испания е Област Валенсия. Хиляди туристи от страната и чужбина се присъединяват към жителите на валенсианските градове, за да почувстват магията на традиционния местен празник Las Fallas de Valencia.Няколко години подред и аз се потапям в тази еуфория, опитвайки се да разбера празника. Когато за пръв път попитах какво е "Лас Фаяс" испанските ми приятели първо вдигнаха рамене, после се замислиха и най-накрая отговориха: "Това е... просто нашият, валенсианският празник".

"Огненият" празник се заражда преди повече от 3 века. Някогашните дърводелци използвали идването на пролетта за разчистване на своите работилници – изнасяли дървените стърготини и остатъчен материал, натрупвали го на купчини и го запалвали. С времето съседите им започнали да използват тези огньове, за да изчистят домовете си от ненужни мебели и друга покъщнина. Впоследствие започнали да поставят и малки кукли, представящи начина им на живот. Народната "фиеста" лека-полека започва да се превръща в представление, което иронизира обществото, предимно буржоазията и духовенството.

Днес "Фаите" са огромни фигури от картон, восък и корк, достигащи до 20 метра височина. Заобиколени са от по-малки фигури – "нинотс". Всеки монумент има тема – злободневна, хаплива карикатура на политици, кметове, управници, събития или нещата от живота. За създаването на една Фая е необходима почти цяла година и десетки хиляди евро. Специални комисии оценяват Фаите и присъждат награди по различни категории.(

На 15 срещу 16 март "след вечерята" започва построяването на Фаите – "Ла Плантá". Още на 14 март повечето улици са затворени, трафикът е променен. Частите на монументите се транспортират с камиони и за сглобяването им се налага използването на кран. Монтирането на "Детските фаи" сутринта на 16 март е далеч по- лесно, поради малкият им размер.

Тази година в град Гандия монументите са 23 на брой. Наред с лицата на кмета, кметски управници, политици от основните партии, е отделено подобаващо място и на кризата - кризата в строителството, кризата на местните селскостопански производители, предизвикана от вноса на по-евтина продукция от чужбина, ликвидaцията на много семейни и малки фирми. Критикуват се някои проблеми на образователната система.

Въпреки че иронията е насочена предимно към политиците и местните управници, лесно може да се открие и тънък намек за определени навици на обществото като цяло. Развесели ме нинотът около една фая - макет на клавиатура и мишка /с уши/ , а табелата с хумористичен текст гласи /приблизително/ : "Пристрастен към форуми, блогове и писане в чата – цял куп от дейности за лъжене безспир." и "Ако в реалният живот са бедни и нещастни, ще бъдат богати и с добро положение във виртуалния Интернет-живот".

"Детските фаи" са един миниатюрен приказен свят – вълшебници, принцове, познати на всички ни герои от приказки или анимационни филмчета.

"Ла Деспертá" /събуждането/ за едни е най- забавната, за други – най-досадната част от празника. "Лас Фаяс" е фиеста, на която не се спи. Забавлението е и денем, и нощем – музика, танци, дълги разходки. И за да не се успива населението, файеросите, придружени от кварталната духова музика, всяка сутрин точно в 8 часа започват да обикалят улиците, хвърляйки непрекъснато "пиратки". Хубаво събуждане, нали?! С духова музика и гърмежи.

Любима атракция на местното население е специалното пиротехническо представление "Ла Масклетá" или "Ла Трака", което трае около 8 минути. Гърмежите започват бавно и се усилват постепенно, докато достигнат непоносими децибели. Земята се тресе, хвърчат "гилзи", разнася се гъст бял дим. Разбира се, всичко е строго контролирано – професионални пиротехници, противопожарна охрана, полиция, гражданска защита, но аз лично предпочитам да стоя по-надалеч.

Гърмежите и музиката са неразделна част от празника. Файеросите от различни квартали, танцувайки и пеейки, обикалят един по един монументите в целия град. Отново музика, песни, танци и гърмежи изпълват улиците.

18 март. Един от най-емоционалните моменти за всички фаейери и файероси е "Ла офренда де флорес". Часове наред те се нижат в дълго шествие, за да поднесят цветя на Ла Вирхен де лос Десампарадос /Девата на беззащитните/, чийто образ е пресъздаден в голям макет пред портите на базиликата. С букетите на файерите се оформя наметалото на Девата – цвете до цвете, подобно на огромна мозайка.

19 март – "Ла Кремá"- "Изгарянето". Най-атрактивният момент и същевременно - най-тъжния, защото това всъщност е краят на фиестата. През целият ден улиците са изпълнени с хора – бебета, деца, възрастни, с файери, файероси, музика, танци и гърмежи. Вечерта около 22 часа се запалват "Детските Фаи". Фаейросите и фаейрите обикалят огъня, хванати за ръце.

Около полунощ раздвижването на пиротехниците и приближаващите се без включена сирена пожарни коли са първите, почти невидими предвестници на събитието, което предстои. Следват последни проверки за сигурност от страна на техници и пожарникари – и настъпва началото на края...

Красиви и шумни фойерверки, една файера, един пиротехник, един фитил и... лумването на огъня. Огромни огнени езици обвиват Фаята , огнената стихия се развихря, пламъците сякаш достигат небето... Дори въздухът се затопля приятно...

Минути по –късно единствената следа от монумента е купчинката пепел, а самотни свидетели на истинския край са само пожарникарят и полицаят, останали като стражи на пост. Публиката отдавна е хукнала към съседната Фая, където всичко се повтаря отново и отново - почти до зазоряване, докато изгорят всички монументи в града.

На 20 март улиците са чисти. И тихи. А в работилниците на Фаейросите започват подготовката за следващата година – идеи, чертежи, планове, макети...

Това е празникът "Лас Фаяс", пречупен през моите сетива. Могат да се изпишат още десетки подробности, но се въздържам, защото повечето от тях никога няма да успея да разбера – все пак не съм валенсианка. Затова с годините приех сама за себе си този празник като ритуал за отърсване от лошите мисли, период за разпускане на натрупаната умора и един комично-критичен поглед на постигнатото през изминалата година. Един пъстър, шумен и "огнен" празник, предвестник на пролетта, който винаги ме подсеща, че материалните неща, колкото и скъпи и величествени да са, само за няколко минути могат да се превърнат в купчинка пепел.

Какво е мъжът без жената?

2009-09-03T21:04:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 17/03/2009 г.

Какво е мъжът без жената? "Щастливец!" - спонтанно отговарят в хор женените мъже. /Тихо! Дочувам и едно солово изпълнение - на моят съпруг./ След това с леко наклонени глави и замечтано реещи се погледи започват да рецитират своите мъжки монолози. За по-добра изразителност наблягат на първата част от всяко изречение: "Ако не бях женен, щях...""Щях да съм милионер, щях да си купя нова кола, щях да си купя палатка..." "...Ееех, най малкото щях да съм... ерген."

Оставете ги, милите! Нека си помечтаят! Понякога са им нужни десетки години за да стигнат до неизбежно правилния извод: "Абе, с жените зле, ама..."

Аз през това време ще ви разкажа една истинска история за едни други мъже. И те женени.

Пред един бар двама подпийнали мъже спорят разгорещено. Незнайно за какво. Вниманието ми е привлечено не от спора, а от странния им танц – неотразимо преплитане на валсови стъпки и танго. Наляяяво – надяясно, две напреед – еднооо назад. От време-навреме единият размахва назидателно показалец пред лицето на другия, което от своя страна налага спешна прегръдка помежду им – като задължителна опора за запазване на вертикално положение. Съпругите им са се отдалечили на няколко метра, незаинтеросовани от мъжкия спор и сладко-сладко разменят последните клюки, преди да се разделят.

След минута едната от тях повика съпруга си и той тръгна послушно като кученце дребна порода. Като малък пинчер, вървящ до обувките на стопанката си, но хапливо заяждащ се с къдравия пудел на съседката. Направи три крачки напред и две встрани и сякаш придоби смелост до рамото на жена си. С олюлявяща се решителност се завъртя на пети и се върна при опонента си.

Онзи, другият, мислейки си, че вече е спечелил битката, избоботи няколко финални думи и заби показалец в рамото на смелчагата. Нашият герой размаха ръце, за да запази равновесие, но след това се стегна. Изпъчи смело гърди, сви юмруци и страховито заяви: "Нее мее бутай, чуваш ли.... нее мее бутай... че ей сега ще извикам жена ми!"

И така, време е да се върнем при нашите мъже - да ги приземим по-бързо, че падането отвисоко боли. Защо са се умълчали, горкичките? Толкова ли бързо се изчерпаха мечтите им?!

Не, не мълчали, а вземали /оптимистичен/ тон за финалното си хорово изпълнение: "Абе, с нашите жени зле, ама ... можеше и по-зле да е."

Да подариш усмивка

2009-08-31T20:55:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 11/03/2009 г.

Има едни красиви думи за усмивката, които напоследък срещам доста често в Интернет- пространството. Едни красиви думи, различно поднесени, но въздействащи по един същ начин. Не знам кой е истинският автор, въпреки допитванията ми до познати и непознати.

Първата ми среща с тези думи беше преди няколко години, когато моя приятелка – емигрантка в Мадрид, разказваше с много топлина и любов за семействата, при които е работила, за децата, които е гледала. Разглеждахме едно албумче със снимки, от които надничаха усмихнати бебешки личица. Нейните "испански бебета". На последната страница в найлоновото джобче вместо снимка беше пъхнат лист със следните думи:

СТОЙНОСТТА НА ЕДНА УСМИВКА

Една усмивка.
Не ни коства нищо, но струва скъпо.
Обогатява онези, които я получават,
без да отнема от тези, които я дават.
Изниква като светкавица, но спомена
за нея понякога остава за цял живот.
Никой не е толкова богат, че да не се нуждае от нея,
нито толкова беден, че да не може да я даде.
Тя създава щастие в дома, успехи в работата
и е тайният код между приятелите.
Тя е почивка за уморения, светлина за отчаяния,
слънце за тъжния и противоотрова за проблемите.
Но не може да се купи, нито да се изпроси,
нито да се вземе назаем или открадне,
защото тя е нещо, което не струва нищо за никого,
ако не е подарена.
Ако, забързан в работата, някой от нашите служители
забрави да Ви даде своята усмивка, ще бъдете ли така
добър да ни подарите една от Вашите?
Защото най-много се нуждае от една усмивка този,
на когото вече не му е останала нито една за даване.

Прочитах написаното отново и отново, докато приятелката ми разказваше историята на тази бележка. През 1999 година работела в едно възрастно семейство, като помагала на бабата да се справи с отглеждането на внуците. Всички били много мили и възпитани. И усмихнати. С изключение на една от дъщерите им – вечно намусена и намръщена. Доста често бащата й правел шеговити забележки, но без резултат. Един ден се затворил в кабинета си. Час по-късно подал на дъщеря си лист, на който пишело: "Стойността на една усмивка". Един обикновен лист хартия, но изпълнен с красиви думи.

Скоро след това приятелката ми заживява в нов град. Разликата в километри и време прекъсва връзката й с това семейство – остават само спомените, снимките и ... листчето с красивите думи. Думи, които те оставят без думи. Думи, на които не можеш да устоиш. Думи, които те карат неволно ДА ПОДАРИШ ЕДНА УСМИВКА.

Клуб "Вчерашна жена"

2009-08-26T18:32:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 09/08/2009 г.

Всеки от вас е виждал групичка от жени, разговарящи шумно и весело или шушукащи притеснено - млади, не толкова млади, по-възрастни, усмихнати, намусени... Гледайки отстрани, мъжете се чудят на непресъхващата женска словоохтливост или се притесняват дали пък не одумват точно тях, а жените знаят – това са редките моменти на бягство от забързания ден, минутите за среща с добрите стари приятелки, за които уж знаем всичко, но винаги има нещо ново за казване.

Моята групичка е на средна възраст. След дълго отлагане и непрекъсната промяна на уречения ден и час най-сетне се бяхме събрали около малката кръгла масичка в любимото кафене и разговаряхме оживено, разпалено. Споделяхме преживявания от временно спечелени служебни и лични битки, разменяхме рецепти за разнообразяване на сивото ежедневие, въздишахме за пропуснати възможности и несбъднати мечти. Моментното мълчание между две носталгични въздишки обаче неочаквано бе нарушено от млад мъжки глас: "Те, днешните жени, не са като вас. Що не го разберете!"

Вперихме поглед в двадесетинагодишия младеж - можеше да бъде наш син. Стоeше изпъчен като млад петел - наежен, готов да влезе в саможертвена битка, декорирана с хвърчаща перушина. Гордо вирнал клюн, накривил гребен... Внушителната му осанка казваше без думи: "Рекох и отсекох!". Но явно опулените очи на поостарелите кокошки срещу него го накараха да обоснове своята кратка и ясна концепция.

Пое дълбоко въздух и с досада започна да разяснява: "Какво кудкудякате за книги, за учене, за провалена или успешна кариера – днешната жена е по-ангажирана, защото държи на външния си вид. Гледа малки деца, а пък ваш'те вече са пораснали, та ви е лесно. Като сте учили и работите, да не сте станали милионерки?! Не сте случили и това си е! А днешните жени и с любовта се справят по-добре..." И преди да се завърти кръгом и да замарширува в такт с тържествения звън на фанфари, звучащ в малката му главица, разтърси величествено перушината си и помаха пренебрежително с криле: "Кокошки! Вместо да си поклюкарят в салона за разкрасяване, те ще ми спасяват света... на чаша кафе с мляко!"

Поогледахме се една друга - от глава до пети, отвътре навън и ... обратно. Добре облечени, с лек грим, дори симпатични, обичащи, обичани... Странна работа! Дали защото сме от "вчерашните" жени, но нещо не схванахме тази нова класификация. И през уж съвременните ни мъдри глави запрепускаха едни "де моде" - мисли... Страшна работа!

Е, намерихме си нова задачка - да си направим едно женско проучване - набързо, тук и сега, без претенции за представителност или категоричност в резултатите. Един анализ, направен от "вчерашни" жени, който да им помогне да открият разликите си с "днешните". Набрахме мислено базата данни, припомняйки си жените, които познаваме - дъщери, приятелки, познати, майки, баби... Започнахме да разхвърляме по графи – днешни, вчерашни, онзи-деншни, по-онзи-деншни... После ги пререждахме по други категории – характери, желания, мечти, постижения, образование, отношение към любовта, семейството, професионални амбиции, външен вид, облекло...

Като погледнахме резултатите..... Олеле, оплели сме се като пилета в кълчища!
Бяхме стигнали до един-единствен категоричен извод: "Всички жени знаят какво искат". Има само малка разлика в исканията.

Някои жени искат да знаят и искат да могат. Искат да открият любовта на живота си – онзи приказен принц, с когото да си народят много деца. Принцът, с когото заедно ще сменят памперси и ще четат поезия, ще споделят уморено отминалия работен ден, слушайки музика и ще плануват далечно приказно пътешествие, докато търсят по джобовете монетата, която не достига, за да се плати сметката... Принцът, с когото ще споделят "воли и неволи", а те самите ще се чувстват принцеси. Искат да разказват, да споделят. Искат да изслушват и да бъдат чути.

Други жени искат най-скъпото бижу от витрината, искат вятъра да развява косите им, когато са седнали зад волана на летящото кабрио /е, може и на съседната седалка/. Искат непрекъсното подтвърждение от околния свят, че са неотразими и неповторими по походка и цвят на гривата. Искат да ги проследяват възбудени мъжки погледи и завистливи женски очи, защото са облечени по "последен писък на модата" – в маркова дрипа, оскъдно покриваща майсторската творба на личния им пластичен хирург. Искат да родят едно дете /половин не може/, за да поддържат жив пламъка на любовта си... към парите. Или като доживотната застраховка за тлъста месечна издръжка... Искат да говорят само те, да изливат дълги тиради... състоящи се от две провлечени възклицания – "Ооох!" и "Ааах!".

Но кои са "днешните" жени и кои - "вчерашните"?! Не бяхме намерили отговора.

Не бързайте и вие да се причислявате в графите "Днешни" или "Вчерашни". Такава класация няма. Жените са хубави и грозновати, умни и глуповати, амбициозни и по-кротки. Има влюбени, разлюбени, смели, страхливи, обичащи и мразещи. Има отворени към света и затворени в свой свят. Жените са ... всичко, което ви дойде наум. Има ги днес, имало ги е и вчера. Ще ги има и утре - искащи, можещи, търсещи, упорити, капризни или суетни...

Импровизираното ни спешно проучване за малко да завърши с неуспех, но нали сме ЖЕНИ, няма да се предадем лесно. Да не сме вчерашни, я! Решихме да продължим изследването при следващото ни събиране. Има предложения да продължим същият ред на мисли, само че в мъжки род... Какви ли са днешните мъже?!

И още нещо - вече няма да сме групичка на средна възраст, а почетни членове на Клуб "Вчерашна жена".

Празникът на емигранта

2009-08-26T18:25:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 04/03/2009 г.

Има моменти, събития и състояния в живота ни, които можем да опишем с лекота, използвайки сухи думи и високопарни изрази. Но има и едни странни чувства, за които трудно намираме подходящите думи.

В един средиземноморски испански град, близо до Валенсия, живеят официално около 3 хил. българи. Неофициално – двойно повече. Официално градът се казва Гандия, неофициално – Малката България. В този град навсякъде чуваш българска реч – вървейки по улицата, разхождайки се в парка, пазарувайки в магазина... Тук живеят българи от различни краища на България – различни диалекти, различни характери, различно образование и възпитание, различен мироглед. Няколко хиляди български съдби и мечти.

Единственото, което ги обединява, е носталгията. Затворен в своя малък свят, всеки един от тях, дори несъзнателно, търси начин да общува, да разговаря, да споделя... И се събират случайно – по детските площадки, в парковете, в българските барове... Всеки един от тях се нуждае от връзката с другите българи. Защо ли? За да изрази високомерното си задоволство от материалното благополучие или да помърмори за емигрантскитe си несполуки?! Не! Защото някъде дълбоко в себе си, дори и да не си признава или осъзнава, всеки изпитва желание да се обърне назад – към корените си, към миналото, към дома си.

Далеч от България тези българи живеят, работят, създават нови приятелства, приобщават се към местната култура и манталитет, но не забравят и своите празници. Нещо повече – те преживяват, те усещат българските празници с цялата си душа и сърце.

Как празнуват българските емигранти?

На 01.03.2009 /неделя/ в Дома на културата в гр. Гандия , Област Валенсия, Испания бе проведено тържество по случай Националния празник на РБългария – 3 март.Учениците от Българското неделно училище с филиали в Гандия и Дения изнесоха тържествена литературно-музикална програма. Прозвучаха изпълнения на камерен състав за акапелно пеене от Валенсия, след което една българка, преподавателка в Музикалното училище в с. Широка лъка, вдигна на крака присъстващите с изпълнението на родопски песни. Празникът завърши с поздравителна реч на официален представител на Кметството на гр. Гандия. Общинската администрация изненада малките участници с подаръци, а за всички българи бе организирана малка почерпка в градината на Културния дом.

Това е събитието, предадено накратко, със сухи думи. Събитието, но не и празника...

Десетки български деца, израснали или дори родени в чужда страна, закичени с червено-бяла мартеничка, рецитираха стихове за хайдути, войводи, за Майка България. Тези българчета, които в игрите си използват по-често чуждия език, вълнуващо изпяха "Вятър ечи, балкан стене" и "Къде си, вярна ти любов народна".Заедно с тях всички в залата запяха "Нашата мила родна страна". Да, всички пееха, въпреки онази буца, заседнала в гърлото. И в сърцето. И всички аплодираха с умиление ръченицата, която тропнаха пъргавите българчета. Българската ръченица, чиито сложни стъпки тези деца бяха научили извън България...

А когато се разнесоха прекрасните гласове на три жени, залата утихна. Тишина, омагьосана от звуци, от хармония. Три жени, две от които местни жителки-валенсианки, припомниха със своето акапелно изпълнение мистерията... Мистерията на българската народна песен.Сълзите, които до този момент се изплъзваха тайничко, рукнаха на свобода, когато една българка извиси родопския си глас, запявайки "Излел е Делю Хайдутин"...

... Ох, "Пустото лудо и младо..." ... И заигра българското сърце, заигра българската душа... Заигра и мало, и голямо. Изви се кръшно българско хоро.

Така празнуват българите в чужбина, така празнуват българските емигранти – със сълзи в очите, с мъка в душата и с една мартеничка, закачена близо до сърцето. За тях празникът не е събитие, празникът е чувство...

За всичко си има време

2009-08-25T14:47:00.005+02:00

Публикувано в БГРепортер на 20/02/2009 г.

Трудно е да си родител. Банална фраза, нали? Прочитаме стотици мъдри книги, приемаме или отхвърляме хиляди съвети, отстояваме някакви родителски принципи в името и за доброто на нашите деца. Будуваме дълги нощи, подкрепяме ги при първите стъпки, пишем заедно първата буква, първата думичка...Просълзяваме се на първия учебен ден, радваме се на първата шестичка–пчеличка, поправяме първите правописни грешки или първата сгрешена цифричка... И мечтаем, надяваме се, страхуваме се... А когато дойде онази, трудната възраст... започваме да се питаме къде сме сбъркали, какво сме пропуснали... И можем ли да започнем отначало ?!

На 9–годишна възраст малката ми дъщеря преживя първата по–значителна промяна в живота си – преместването ни в Испания. Приспособи се много бързо, благодарение на отворения си характер. Контактна, любознателна и досадно бъбрива, тя успя без никакви сътресения се адаптира към новите условия – чужд език, местен диалект, ново училище, нови приятели. Пред нас обаче стоеше една трудна задача – как да съчетаем интегрирането й в новата среда и запазването на българската й идентичност ..... И най–вече да не забрави да чете и пише на български. Бабите наливаха масло в огъня, повтаряйки непрекъснато: "Срамота е, ако забрави българския... От вас зависи... Вие ще сте виновни..." И участваха активно в образователният процес – от изпращането на детски книжки и изрезки от вестници с подходящи статии до диктовки по телефона, които аз после трябваше да проверявам.

Докато в един момент настъпи промяната. Онази промяна, която очакваме и която винаги ни изненадва – възрастта на пубертета, "пуешката възраст", както я наричат испанците. Тогава, когато започваме да се питаме къде сме сбъркали... Уроците в училище вече са по–трудни, домашните упражнения – по–сложни и ... мързелът – по–голям. "Разправиите" с мама и тати са по–чести, а бележките, залепени на хладилника – с все повече грешки.

При поредният "възпитателен" спор срещу мен се цупеше едно самонадеяно 15–годишно момиче, което нито искаше да ме чуе, нито да ме разбере. Трябваше да наложа някакво наказание с възпитателна цел. Шокира ме факта, че стотиците изстреляни думи бяха подредени "по испански", по–лесно намираше точните изрази на чуждия език, дори ми подхвърляше сентенции на валенсиано. Сигурно е нормално, но аз се разочаровах. От себе. Явно не съм била достатъчно настоятелна... Затова избрах наказание – съчинение на тема... по избор. Да напише впечатляваща случка, преживяване или каквото й дойде наум, но на български език. Ще бъде първият й собствен текст, не преписан, а написан на български, от 6 години насам. Исках да я накарам да се замисли за важните неща, които е пропуснала и комичната ситуация, в която може да изпадне, незнаейки родния си език.

Имайки предвид очевидната липса на интерес към всичко, което преди я вълнуваше, очаквах плачевен резултат и тайничко злорадствах /по майчински/. Надявах се да слезе от облаците или поне да намали височината на "вирнатия си нос". Ще поправя грешките, ще я накарам да потърси синоними в книги и речници и ще преписва отново и отново... Ще има цупене и проточване на нещата до безкрайност, но аз търпеливо ще чакам крайният резултат.

Но ме изненада. Още на другия ден ми подаде няколко изписани листа от тетрадка. Каза ми, въодушевена и развълнувана, че ги е прочела на госпожата по валенсиано /???/ и дори си поговорили за структурата на едно съчинение. Искала да пише още, имала много идеи, толкова много, че чак се обърквала.

Погледнах недоверчиво листата и започнах със забележките. Знаех си, че много неща куцат. Първо – чистичко написано, но почеркът е трудно четлив. Второ...

В този момент един лист се изплъзна и падна на пода. Дъщеря ми се спусна светкавично и понечи да го смачка. Забелязах, че е изпълнен с драсканици.

Настоях да го видя и тя неохотно ми го подаде. "Мамо, това не струва, пълно е с грешки... писах го, защото бях ядосана...” На откъснатият лист от тетрадка пишеше:

"За всичко си има време

Това са думите на родителите ми... "За всичко си има време... не бързай". Винаги ми ги казват... но те си мислят, че съм безотговорно момиче. Но не съм и ще им го докажа. Ограничават ме повече от моите приятели, за най–малките неща се притесняват и ги е страх да не ми се случи нещо (като всеки родител).Баща ми винаги ми казва мъдри думи, които няма да забравям никога и винаги ще ги имам предвид. И да, знам че след време ще трябва да излетя от гнездото и сама да се справям в този голям свят... затова ми казва "УЧИ", че да ти е по–лесно занапред...Но понякога не ме разбират. И аз искам да съм като другите, да изляза да се забавлявам... но пък и там си имат право "ИМА ВРЕМЕ"...

Някога ще съм им благодарна – те ми помагат сега, но след време аз ще съм тази, която ще им дава сили...Колелото се върти...!

Благодаря ви мамо, тати и да не забравя моята сестра... че никога не сте ме оставяли и сте до мен и ме подкрепяте..."

Това е първият й текст – пълен с граматически грешки, повторения, със слаби изразни средства. Но със силно изразени чувства. Поне за мен.

Няма да нанасям поправки. Има време, ще намеря цялото време на света, за да поправям следващите й съчинения, но тези думи ще запазя точно в този вид. Ще прибера измачканият лист в детския албум. Да,там, при едно друго листче, на което е написано собственото й име – с разкривени печатни букви, обърнати огледално и написани от дясно на ляво. Първата думичка, която написа преди толкова години...

Аз вярвам в доброто

2009-08-24T19:14:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 16/02/2009 г.

Не съм перфектна. Плача и се смея, радвам се и тъгувам, говоря нежно и крещя, правя грешки и постъпвам правилно. Просто съм човек. Дълго помня обидите, но помня и добри думи, подадена навреме ръка, безкористен жест – дребен, почти незабележим, а в същото време значителен. Обидите избледняват във времето, а аз ставам по–силна, защото намирам опора в усмивките и дребните радости. Не слагам на кантар приятелствата, търся добрата страна на тежките характери, но лицемерните отхвърлям със замах... Не правя сметки, а равносметки... Може би е наивност от моя страна, но вярвам в доброто.

Доста време обмислях дали да напиша тези редове. Страхувах се да не прозвучи като самохвалство, но, повярвайте ми, не е от значение случката, а чувствата.

Преди няколко години... Срещу мен седеше един от редовните клиенти на фирмата, в която работех, и докато аз съсредоточено попълвах документи и пресмятах цени, в офиса влезе млада жена. "Сестра ми" – представи я той. Усмихнах се, кимнах за поздрав и продължих да пиша, но усещах нейният изучаващ поглед. След малко тя каза: "Сигурно не ме помниш, но аз съм гостувала в дома ти." Усмихна се на учудената физиономия на брат си и започна да разказва...

Да, спомних си и аз. Бях студентка. Първият ден на втори курс. Имахме нова колежка в групата - приятно, симпатично момиче, говорещо тихо и напевно. Направи ми впечатление огромния пътнически сак, който мъкнеше от зала в зала. Оказа се, че има проблем при настаняването в общежитието. Нещо се е объркало и могат да я настанят утре, но днес ... Не познава София, не знае има ли хотел наблизо...

Не помня какво съм казала, как съм го казала, дали съм премислила нещата или съм реагирала спонтанно… Със съпруга ми живеехме в самостоятелно жилище, а момичето няма къде да пренощува, така че проблемът е разрешен – поканих я у нас. На другият ден отидохме на лекции, мъкнейки заедно големия сак, а след обяд вече се беше настанила в стаята си в Студентски град. Скоро след това спря да идва на лекции. Просто изчезна. Аз дори не я бях опознала добре.

Годините летяха бързо. Нови колеги, стари колеги, дипломиране, работа, нови познанства, забравени лица и имена. До този ден, в който случайността ни срещна отново. Оказа се, че е прекъснала поради тежък здравословен проблем. Дълго време е била в болница. Вече има семейство и две деца.

"Никога няма да забравя... Благодарна съм ти за това, което направи за мен." Смутих се. Това, което съм направила, не ми е коствало нищо. Не съм извършила геройство, не съм спасила човешки живот, не съм направила... нищо не съм направила. Дори вече бях забравила случката. Но не мога да не си призная, че ми стана и много мило. Тази жена е запомнила една моя постъпка, на която аз не съм отдала никакво значение. Спомняла си е за мен години наред. С добри чувства. Благодарността в погледа й, топлата усмивка... Не, това което усещах не може да се опише с думи, трябва да се почувства.
Животът ни е банален и интересен, лек и тежък, добър и лош. Дали това зависи от съдбата или от самите нас?! Тази случайна среща след толкова години ме накара да се замисля за колко много наши действия в същия този наш живот не си даваме сметка. С колко познати се срещаме случайно след време и не си спомняме нищо един за друг?! А с колко се разминаваме, разменяйки си пренебрежителни погледи, защото някой някога е обидил някого...

Е, аз предпочитам да срещам усмивки и топли погледи. И това зависи от мен. АЗ продължавам да ВЯРВАМ В ДОБРОТО!

Майки и дъщери

2009-08-22T13:13:00.001+02:00

Публикувано в БГРепортер на 10/02/2009

Витрината е отрупана с празнично украсени торти. Коя да избера? Погледът ми все се връща към онази, с принцесата в розова рокля. Усмихнатото лице зад щанда ме подкрепя: "Чудесен избор! И колко свещички? 20?! Шегувате ли се?" Унесено отговарям: "Не, не е шега. Дъщеря ми навършва 20 години. Но дали ще ме разбере..."

Сякаш беше вчера – малкото недоносено бебе, което седмици наред се бореше да оцелее, майчината болка, но не от родилните мъки, а от неизвестността. Сълзите и надеждата, че всичко ще е наред.
Щастието ни се усмихна. Вече бях майка - млада, самоуверена, нетърпяща критики и неприемаща съвети. Поела ритъма на динамичния живот, продължих да преследвам мечтите си, упорито и систематично, по принцип и на инат. Или по-скоро принципно заинатена да докажа на себе си и на заобикалящият ме свят, че съм силна, знаеща и можеща. Щом искам, значи мога! Мога да уча, да правя кариера и едновременно с това да имам прекрасно семейство.

След години се появи на бял свят и втората ни принцеса - палава и буйна. Нямах минутка свободно време, но бях щастлива. Разкъсвах се между работата и семейството, но бях доволна. Възпитавах дъщерите си да вярват в доброто, в човечността и в самите себе си, да се стремят винаги да научават повече, за да опознаят по–добре света около тях, да си поставят цели и упорито да ги преследват, за да са самостоятелни и независими, когато пораснат.

...А в същото време бях забравила, че и аз съм дъщеря.

Спомних си едни думи, изречени преди години. Полузабравени думи, разпилени във времето, които са ме насочвали през цялото време, без аз самата да осъзнавам това. Думите на една жена, майка на две дъщери, прабаба на две правнучки, моя баба, майка на майка ми: "Остави децата сами да разперят крила. Мислиш си, че приличат на теб, но всъщност са много различни. Дай им цялата си нежност и обич, но не им се натрапвай. Наблюдавай ги винаги, но от разстояние, за да добият увереност, че се справят сами. Бъди нащрек, за да ги подхванеш навреме, ако залитнат, за да не се ударят силно. Насочвай ги, но не се налагай, когато правят своя избор – не забравяй, че и те са личности. Трудно е, докато са малки. После е още по–трудно. Колелото на живота се върти..."

Е, колелото на живота ми направи един пълен оборот и нещата започнаха да се повтарят - по някакъв различен, но въпреки това познат начин. Тогава осъзнах, че всичко, което съм постигнала, пряко или косвено дължа на майка си. Тя пък – на своята... Години наред, егоистично разсеяна, пропусках дати, обещания и телефонни обаждания. Приемах обидения тон в гласа на майка ми като укор и се обиждах на свой ред, незабелязвайки нежната нотка. Не си давах сметка, че за моята майка аз си оставам малката принцеса в розово. И че през цялото време тя просто е искала да ми каже: "Не, не си лоша дъщеря, ти си моето непокорно момиче!"

А моите пораснали дъщери?... Ще ме разберат ли моите принцеси, облечени в розово?
Може би. Някога...

Плюс и минус – проста аритметика !?

2009-08-21T00:10:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 02/02/2009 г.

Десетки години старателно предвиждам, изчислявам и ...преначертавам един проект. Амбициозен проект с гръмко име – "Моят живот". Плюс, минус, уравнение с едно неизвестно. Допуски, сглобки, стандарти. Разрез, сечение. Детайли и сборен чертеж. И, хоп...грешка! По–голяма от допустимата.

Всеки път, когато доволно погледна чистичкият чертеж на прилежно изчисления нов детайл от живота ми, реалността започва да нанася поправки. С голяма качествена гумичка безмилостно изтрива старателно начертаните тънки и дебели линии, заедно с пунктирите и щриховките. И нито простата аритметика, нито висшата математика ми се притичват на помощ.

Да, стандартите се променят, да, уравнението e с повече неизвестни, но "плюс" и "минус"...са си "плюс" и "минус"! Нали?!Или по–скоро, ДАЛИ?!

"Плюс" в живота е да си добър, да не лъжеш, да си борбен и човечен. Според мен. Но за други е "минус". "Плюс" е да учиш, да помагаш, да си всеотдаен и грижовен... мисля си аз, но все се намира някой умник, който да изкрещи: "Глупости на n-та степен!"

Парите са "минус"... Не, без тях не може. Значи са "плюс". Тогава аз съм на минус.

Ако "хикс" е бъдещето на децата, то вероятността да е с положителна стойност зависи от усилията, които ще положат самите те, като прибавим възпитателната функция на родителското тяло и умножим по коефициент на интелигентност. За други обаче тази формула е далеч по-елементарна – "хикс" зависи правопропорционално от цифрите в банковата сметка или от цифрите, изписани след марката и модела на татковата кола.

Едно е ясно - възрастта е растяща аритметична прогресия с разлика 1 и затова всяка година прибавям по 1 свещичка на тортата. Няма начин, времето върви напред. Да, ама за други е намаляваща - те изваждат, дори понякога с число, по-голямо от 1. Така са се отдали на химията, че объркват математиката.

Стотици задачи с "дадено" и "търси се", с уж еднакви условия, а различни отговори. Дали моите "плюсове" сами се преобразуват в "минуси" или бъркам още от самото начало? Трябва да направя проверка - плюс по плюс, минус по минус...

И докато аз замествам получените положителни или отрицателни стойности в сложната житейска формула, други вече знаят директно крайният резултат. Май сме учили различни математики. Или просто някой им подсказва?

Поредният грижливо начертан план от проекта "Моят живот" полита във формата на смачкана хартиена топка и попада права в целта. Кош! Старателно приглаждам новият бял лист и съсредоточено нанасям променените начални условия.

Отсега нататък:
-никакви точни планове и чертежи с определени размери, само скициране на ръка;
-преговор на "Теория на вероятностите";
-стриктни изчисления по зададените параметри и задължителна тройна проверка на получените резултати...

За по-добра организация и разпределение на времето с цел успешно завършване на проекта е препоръчително да си поставя някакъв срок за изпълнение, така няма се отпускам и да отлагам нещата. Но все пак трябва да е реалистичен, затова четливо и ясно записвам: "Краен срок: близките 50 години ± допустимото отклонение."

Историята на една крайбрежна пейка

2009-08-20T23:53:00.007+02:00

Публикувано в БГРепортер на 27 /01/ 2009

Приятен есенен ден. Една жена седи на крайбрежна пейка. Сама. Есента е любимият й сезон – шумните туристи отдавна са си заминали, плажът е пуст, морето е спокойно, слънцето не жари, само топли. Всичко е възвърнало нормалния си ритъм. Но днес тя не чувства нищо. Съзерцава тихите морски вълни с невиждащ поглед, а по лицето й се стичат сълзи. Плаче, защото ... просто й се плаче. Объркана е. Спомените нахлуват в съзнанието й и избледняват моментално, мислите идват и си отиват, хаотично, без никакъв ред и смисъл.

Улицата от нейното детство... разкривена тебеширена "дама"...дълго пътуване ... емигранство... Мадрид... добри хора... огорчения... топли думи...деца...нов град...море...бебешка усмивка...слънце...тревожно обаждане...един познат й беше казал преди време, че децата са егоисти... спешно пътуване...последните думи на татко... пак деца...

Вихрушка от картини и думи и после ...празнота. "Не, децата са добре...щом не се обаждат, значи са добре...големи мъже са...не, не са егоисти...ако имат проблеми винаги идват..."Отново празен поглед ...и стичащи се сълзи. Не забелязва, че някой сяда до нея. Стряска се от лекото докосване по рамото. Непозната жена с притеснена усмивка и разтревожен поглед й говори с успокоителен тон. На английски. Съжалява, че не говори испански и въпреки това е готова да я изслуша. Какво й се случило?

Тъжната жена не може да сдържи сълзите си, но тъгата преминава в притеснение. Защо допуска хората да я виждат разстроена, по-добре да си беше поплакала вкъщи! Не, не е луда, просто й се плаче...Какво ли си мисли непознатата за нея? ...И как да се разберат като говорят различни езици.

Непознатата протяга ръка и изтрива сълзите й. След това я прегръща майчински и притиска главата й към рамото си. Да си поплаче, ще й олекне. Тъжната жена си спомня едно ожулено коляно... и прегръдката на мама... Вече не е сама на крайбрежната пейка. Трудно разбира думите на непознатата, но жестовете не се нуждаят от преводач.

***

Научих тази история години по-късно. Тъжната жена е моя приятелка. И обикновено не е тъжна. Често се разхождаме по крайбрежната ивица и винаги сядаме на една и съща пейка. Мислех си, че е по навик.

Един ден се пошегувах, че трябва да предявим претенции за собственост към тази пейка, а моята приятелка се усмихна отнесено и зарея поглед по посока на фара. Когато се обърна към мен, очите й бяха насълзени: "Не се притеснявай, не са "лоши" сълзи, плача от умиление." Замълча за момент, после въздъхна дълбоко и започна да разказва за един тежък ден от живота си, преди години. И за жеста на една англичанка, която тогава видяла за пръв и последен път.

Всичко това се случило точно тук, на тази крайбрежна пейка.

Покана за добро настроение

2009-08-20T21:36:00.006+02:00

Публикувано в БГРепортер на 22/01/2009 г.

Отново е сутрин. Отново се събуждам. С лошо настроение. Защо ли? Мразя се такава. Грижи, грижи.... кой ли ги няма? Уж съм весел човек, посрещам трудностите с усмивка, че и акъл давам на другите около мен – да не униват, да се борят, да се усмихват, а пък днес целият свят ми е крив. Заповядвам си: "Вземи се в ръце!". Лесно е да се каже, ама...

На улицата... какво ми става... защо не кимнах за поздрав на шофьора, който ми отстъпи предимството си. Горкият човек, усмихна ми се, а аз го изгледах смръщено. Той каква вина има за моето лошо настроение?! Беше без да искам, казах си. Уф, сега пък се самоизвинявам.

В колата... не припявам фалшиво на радиото, дори не чувам музиката. Май не мога да се разбера сама със себе си.Виновно е времето. Този дъжд, тези облаци...подтискат ме. Кой ли обича лошото време?! Нищо, че днес не вали.

Работата... не ми върви... бъркам цифрите, бъркам буквите... Затварям програмата. Екранът примигва... Не, екранът ми намигва. Еврика! Пейката, любимата ми пейка на брега на морето... дори я снимах преди време. И я сложих за фон... Толкова съм свикнала с тази картинка, че не я забелязвах... Усмихвам се. Най- накрая!

Излизам навън и тръгвам ... не просто на някъде, а в определена посока. Към моята пейка.

И понеже не ми седи сама ви каня да поседнете до мен. Поне мислено. Хайде, не гледайте така сърдито!

Знаете ли, тази пейка си има история, друга история за една друга жена... Но по-добре за момент да забравим за грижите. Няма къде да отидат, пак ние ще трябва да се справяме с тях. Да погледнем морето, скалите, да се усмихнем на минаващите покрай нас хора – така и те поне за част от секундата няма да мислят за проблемите си. Да погледаме играещите деца. Колко са щастливи, нямат си грижи! Спомняте ли си нашите игри? Хайде, да им се усмихнем заедно...

Хей, вижте, врабче! И цвете... върху асфалта!

Вече ми е по-леко, отново се усмихвам. Справих се с лошото си настроение и със самата себе си. Остават само грижите...Имам сили и с тях да се справя!

И ако ме поканите, ще поседна до вас, на вашата пейка. Просто да си поговорим – за грижите, за времето ...и за силата на доброто настроение.

Чаровна възраст

2009-08-20T15:17:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 20 /01/ 2009

Пронизителен телефонен звън. Сърцераздирателно хлипане и нечленоразделна реч. Разпознавам гласа на моя позната и хуквам през глава към дома й. Омръзнало ми е да изслушвам любовните ѝ терзания, но този път явно се е случило нещо сериозно. Слава богу, не виждам пожарни коли, дори дим няма...

Влитам като ураган в стаята и моята позната изстрелва от упор:
–Кажи ми истината, зле ли изглеждам?

Истината ли?! Ами... да, изглежда зле... с този размазан грим и подути очи. Откъде идва всичко това. Все още съм притеснена.
–О-о-х, остарявам. Виж, тук съм на 18. И на 20... А пък този портрет ... рисува го едно гадже... бях на 22–е–е-е...

Сега вече съм ядосана. Затова ли препусках пет преки дотук – да се прекланям пред черно–белите й младежки снимки и да оплаквам отлитащата младост.
– Я се стегни, вече си на 45 – припомням й аз – и изглеждаш като всяка нормална жена на тази възраст.
Тя не се предава, продължава да нарежда нейното си. Нали познавам еди–коя си, връстничка й е, но как изглежда само. Да, познавам я. Куха на градинска лейка.
По–добре да вземе за пример възрастната съседка – не си крие годините, винаги е елегантно облечена и с подходяща прическа, а да разговаряш с нея е цяло удоволствие. Ето така искам да изглеждам на 60.

Ох, много съм лоша. Моята позната има нужда от подкрепа, а аз май само влошавам положението. Не, не мога, не издържам... Какво се е разциврила за глупости, има толкова по-важни неща в живота. "Очевадно" е, че остаряваме. Природен закон, какво да се прави. Е, природата към някои е по–благосклонна, но какво от това!

Прибирам се вкъщи и веднага заставам.... пред огледалото. Депресията заразителна ли е ? Хвърлям поглед към лъскавата кутия, която децата ми бяха подарили наскоро. На нея с още по-лъскави, чак крещящи букви, и то на няколко езика пише: "ANTI AGE", "ANTI EDAD"...

"АНТИВЪЗРАСТ"???! Какво й е на възрастта?! 39 и половина... Нямам нищо против, дори звучи добре. Все пак разглеждам съдържанието – крем за застаряваща кожа, лосион за същата кожа, крем против бръчки около очите. Малки кутийки и флакончета, пълни с магически химически формули. И с далеч по–дискретен шрифт на буквите върху етикетите. Съгласявам се сама със себе си, че не е зле да ги използвам.

След това стъпвам на кантара. Вече съм убедена, че любимите ми "парцалки" не са се събрали от прането. Без никакво угризение на съвестта /този път/ заявявам: "Няма какво да облека!". Отидох и си купих нови. По–голям размер, естествено. Какво по–хубаво за една жена от това да си подмени гардероба! И отношенията ми със съседката определено се подобриха. Преди вместо поздрав изсъскваше: "Иди на лекар, все се тъпчеш, а пък си на вейка!". Сега вече се усмихва самодоволно: "О, позакръглила си се! Да знаеш само каква диета ми препоръчаха..."

"Ех, момичета, и на 20 и на 30 по 2", нека не позволяваме възрастта да ни депресира! Когато сме естествени сме най–красиви. Да се поддържаме, да се самоусъвършенстваме, да правим кариера, да спортуваме, да се веселим! Нека изглеждаме добре ... за възрастта си! Не забравяйте, че ВСЯКА ВЪЗРАСТ СИ ИМА СВОЯ ЧАР!

Добре дошли в България!

2009-08-20T15:09:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 13/07/2009

Как изглежда България през погледа на един чужденец? За много чужденци България е екзотична страна, за която не знаят почти нищо. Или знаят само това, което случайно са прочели в някой туристически каталог – малка балканска държава, столица – София, излаз на Черно море, прекрасна страна с невероятна природа, богата история и култура, условия за зимни спортове, слънчеви плажове. Стягат куфарите и тръгват на приключение с много неизвестни, като най–често интересът им предизвикан от финансовата част на офертата за пътуване. И пристигайки в България преоткриват това, което за нас е даденост – едно райско кътче, надарено от природата с величествени планини, буйни реки и плодородни земи.

Да, ама не! Разглеждайки един испански сайт за туристически пътувания попаднах на статия, чието заглавие меко казано ме шокира – "Terrible Bulgaria". Не искам да го напиша на български, защото за мен е недопустимо тази дума, която на няколко езика има различно произношение, но едно и също значение – "ужасен", да стои пред името на България.Ето няколко извадки от тази статия:

"За разлика от това, което пише в туристическите справочници колко атрактивна и прекрасна е България, аз преживях в тази страна едно от най–големите разочарования в моя живот. Никога не съм бил на такова място, където хората са толкова враждебни и отчуждени.
.... Българите са неприветливи, агресивни и незаинтересовани към проблемите на другите.
....Всичко е проблем – такситата, ресторантите, влаковете, придвижването, да си купиш вода или да седнеш пред компютър за да влезеш в Интернет – отнасят се с теб като към някой нещастник, който проси пари на заем.
....За разлика от всичко това е заблежителната красота на българските жени...
....Баровете са единственото място, където поради загряването от питиета можеш да създадеш някакъв контакт с българите...
....Плажовете безспорно са добри, но само когато не си попаднал на българи, които за жалкото внимание очакват огромно заплащане. Въпреки, че това променя малко обслужването, отношението им си остава враждебно."

Ужасно четиво, нали? За справка – датата е 10 декември 2004. Било е отдавна, а пък и "една птичка пролет не прави", така че продължих да чета коментарите под тази статия. Отдъхнах си. Веднага авторът е атакуван от няколко потребители на сайта: "Какви ги говориш, българите са супермили...", "Не те ли срам, България е прееекрааасна... не разбираш от култура.... Спри да пътуваш, нещастник", "Тази година ще пътувам за България и очаквам да прекарам добре. Преживяването си е само твое и не е валидно за всички..."

Но има и "по–пресен" коментар: "Бях в София през юни 2008.... българите са агресивни и не помагат.... таксиметровите шофьори не се интересуват къде искаш да отидеш ти, а като че ли те задължават да отидеш където искат те... София не е толкова туристически град ... Най-лошото е, че в София бях измамен, така че внимавайте в този град..."

Разбира се, в коментарите се включват и българи, които стоически се опитват да защитят родното си място: "... написаното не отговаря на истината, България е красива страна, с уникална природа, исторически забележителности, българите сме много мили и сърдечни хора, но в момента имаме много проблеми, затова сме малко по–агресивни."

Познати думи. По същият начин и аз разказвах на испанските ми работодатели и приятели за моята страна, показвах картички, снимки, подарявах им бродирани кърпички и мускалчета "Българска роза", пишех българската азбука върху листчета и салфетки, които те прибираха като безценен сувенир. Убеждавах ги, че истинско кисело мляко е българското, а не гръцкото /не са чували за bacillus bulgaricus - какво невежество !/, да не говорим за бялото саламурено сирене. Сто пъти обяснявах къде се намира България, че не сме бивша Съветска република и че у нас не се води война. Докато в един момент безпогрешно посочиха на картата мястото, което искат да посетят – България.

Зарадвах се, естествено, защото тези сърдечни хора бяха заобичали България по някакакъв свой начин и същевременно се притесних – заради нещата, които бях премълчала. Страхувах се и те да не попаднат в положението на разочарования турист, който загледан в манталитета на българина не успява да забележи красотата на България.

Трябва ли да допускаме уникалните черти на балканският ни характер да забулват в гъсти облаци прелестите на България?! Стига сме се самозалъгвали, че агресивността, завистта, навъсените физиономии и изобщо цялата ни лошотия е следствие на проблемите, които имаме. Точно обратното, проблемите ни идват от това - от пословичният ни егоизъм, безхаберието и бездушието.

Да, аз ще заведа моите приятели в България. И като добра домакиня ще прикривам лошите моменти. Оправданието за мръсотията по улиците и препълнените контейнери ще е... например, че работниците от чистота точно днес стачкуват. Няма да превеждам цветущите обръщения на таксиметровия шофьор към неговите колеги на пътя, а пък киселата му физиономия ... е, всеки си има лош ден. Задръствания и в чужбина са виждали. За джебчийските истории съм по-спокойна, вече имат опит – и в Париж са ги обирали. Малко ще им трудно да разберат, че нелюбезната продавачка е преуморена – и техните не седят по цял ден, но не си го изкарват на клиента. А защо съседът е навъсен и не поздравява?....А плажовете... ще ми трябва голяма доза изобретателност, за да им обясня защо тук не е като при тях - не са безплатни и не можеш да забиеш чадъра и опънеш хавлията където си поискаш.

Аз ще лъжа, те ще ми вярват. Донякъде. И този факт ще ме кара да се чувствам все по-зле, но искам моите приятели да видят истинската България. Искам да им покажа и София, и Велико Търново, и Витоша, и Родопите, и морето, и Балкана и още хиляди места, които може би и аз ще открия за първи път. Искам впечатленията от сърдитият ни балкански характер да останат на заден план и те да пожелаят да се върнат отново. Искам да кажат "България е прекрасна!"

Ако няма Иван в къщата...

2009-08-20T15:06:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 07/01/2009

Днес е Ивановден. Всеки от нас познава поне един Иван – Ваньо от детската градина, Ванката от квартала, Бай Иван – съседът. За едни Иван е приятел, за други – враг, за трети – съдба. "Ако си немаш Иван в къщата, забий един кол на средата - да се буташ в него, па го кръсти Иван". Така казваше прабаба ми - природно интелигентна жена, от която съм запомнила много мъдрости. Но тези думи нещо не ги разбирах.

В захлас слушах разказа й за нейния Иван – умен и интелигентен, добър търговец. Цялата околия го уважавала. Разумен, мъдър и състрадателен. Помагал на братята и сестрите си, изучил племенниците си. Давал на вересия, а доста често не взимал пари от бедните. Обичали се много, но за съжаление нямали собствени деца. Твърде млад бил повален от коварна болест и на смъртното си легло взема решение да осинови единият от племенниците си – моят дядо. Историята е много дълга и красива. И се чудех защо прабаба ми винаги завършваше разказите си с думите: "Та така, чедо, ако си немаш Иван..."

Е, не ми се наложи да забивам кол на средата на къщата – намерих си Иван от плът и кръв. Сигурно е съдба. Ако не се бутам в самият него, все ще се намери в какво да се спъвам – в поялника, в бормашината, в чехлите му. И ако е само това! Дълга история. Ще има и аз какво да разказвам на внуците. Да си ми жив и здрав, Иване!

И останалите Ивановци – и те да са здрави и щастливи! 204 885 български мъже носят името Иван. Това са 204 885 характера и 204 885 съдби. Казват, че между името и характера на човек имало здрава връзка. Не знам дали е така, но на близките им освен здраве пожелавам и много търпение, защото "така ли си бяга човек от съдбата и от своя единствен Иван!".

Да добавим Йоан, Йоана, Ваньо, Иванка, Ваня и всички останали, които празнуват на този ден – ЧЕСТИТ ИМЕН ДЕН И НАЗДРАВЕ!

Изабел

2009-08-19T16:13:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 06/01/2009 г

Седя на пейката и спокойно чакам автобуса. Също като възрастната дама до мен, която ме заговаря с дежурното "Страшна жега, нали?". Пет минути по-късно вече знам, че тръгнала на лекар, запозната съм с подробностите от медицинския ѝ картон и в момента сладко-сладко ми разказва за петте си деца – отдавна пораснали, поели по своя житейски път, но грижовни към своите родители.

Разсеяно наблюдавам останалите чакащи. Две хлапета са захвърлили раниците на земята и се гонят в кръг, вдигайки врява. Откъде я взимат тази енергия!? Млада жена прикрепя бебе в "кенгуру" и разпитва мъж на средна възраст за маршрута на автобуса. Въпроси съвсем в реда на нещата, тъй като двете автобусни линии, функциониращи само от месец, на тази спирка се разделят и хората все още се объркват, въпреки големите разяснителни табели. Най-после се появява голямото зелено возило, притежаващо онова чудо наречено "климатик" и с тихо пъшкане разтваря врати.

Изчаквам реда си, заставайки зад жената с бебето – дребничка, слабичка, почти момичешка фигура. Неочаквано тя обърна лицето си към мен /е, не е първа младост, но пък е красива/ и спокойно ме попита: "Би ли ме упътила?". В следващите секунди сръчно разгъна бял бастун. Жената с бебето е сляпа!? Не можех да повярвам, че тези красиви очи са незрящи. Качихме се на първата врата и докато подаваше монетите за билетчето, осведоми любезния шофьор на коя спирка ще слезе. Седнахме една срещу друга. Със сигурност изглеждах глуповато, вторачила се в прекрасното ѝ лице и все още невярвайки...

С широка усмивка тя поде разговора: "Ти си българка... по акцента... Различавам го, защото във фирмата на съпруга ми работят българи..." Изброява ги по имена, разказва ми за всекиго по нещичко – семейство, деца, характер. А аз имам ли деца? Да, и тя има още една дъщеря, а пък това малко съкровище в "кенгуру"-то е на 4 месеца. "Казвам се Изабел, а ти? Уф, трудно име... звучи приятно... означава ли нещо? Млада си /пак по гласа/,а пък с големи деца... На 39?! Че ние сме връстнички... разбира се, че още сме млади!". Протягам ръка да погаля малкото сладко същество в скута ѝ, а Изабел отговаря на въпроса, който съм си задалa наум: "Справям се без проблем, скоро ще тръгне на детска градина... Сега се усмихва, нали? Усещам всяко нейно настроение... така, сгушена на гърдите ми... толкова е приятно..." Следват взаимни пожелания за успешен ден – аз слизам, тя продължава.

През целия ден лъчезарното лице на Изабел беше пред очите ми. Отново и отново чувах всяка нейна дума, всяко нейно изречение. Не разсъждавах, не чувствах, не си задавах въпроси. Въпросите се появиха чак вечерта, когато споделих преживяното вкъщи. Повторих отново дума по дума разговора с Изабел. Съпругът ми слушаше мълчаливо и накрая, за да прикрие напиращите мъжки сълзи, подхвърли заядливо: "А ти продължавай да си "вириш носа" колко си силна и самостоятелна!" Прав е. Дали аз бих имала толкова сили?

През следващите дни пак срещах Изабел. Сигурно живее наблизо. Дали и преди е минавала покрай мен и аз не съм я забелязвала? Вървеше по отсрещния тротоар, опипвайки пространството около себе си с помощта на белия бастун. Пресякох улицата и я поздравих. "А, българката с трудното име. Разбира се, че те помня." Същата усмивка, същото лъчезарно лице. Разменихме набързо по две–три думи за децата, за семейството и всяка пое в своята посока.

Наистина ли не ме вижда? Не, убедена съм, че ме вижда. Не знае какъв е цветът на очите ми, дали съм хубава, стройна, дебела или грозна, но вижда вътре в мен. Пред нея се чувствам прозрачна – тя усеща моите чувства, мисли, дори характера ми.

Седмици по-късно отново я видях. Този път беше малко объркана. Но само малко и за малко. Стоеше пред пешеходната пътека и явно беше загубила ориентация. Забързах се, но преди да стигна до нея, тя вече се беше обърнала по посока на приближаващите стъпки на случаен минувач. Беше достатъчно да знае къде се намира в момента. Вече уверена и спокойна продължи по пътя си.Какво ли ѝ се е случило? Дали е виждала някога?... И това хубаво лице, по което и за миг не открих някаква сянка на разочарование или тъга... Явно е интелигентна и има силен характер, но дали това е достатъчно? Какво ѝ дава тази сила и увереност?

Открих отговора едва вчера. Симпатичен мъж бута детска количка. Красивата му съпруга го е хванала под ръка, а от другата й страна подскача десетина-годишно момиченце. Разговаряха оживено, лицата им сияеха. Бяха щастливи. И само сгънатия бял бастун, подаващ се от джоба на якето, издаваше, че жената е сляпа. Това беше Изабел.

Спирам да си задавам глупави въпроси! Вече знам от къде извира нейната сила – от любовта и подкрепата на прекрасното й семейство. Но не спирам да се възхищавам от силата на човешкия дух и от усмивката на Изабел.

Пътуване по Коледа

2009-08-19T16:09:00.003+02:00

Публикувано в БГРеортер на 22/12/2008 г.

Обичам гарите и летищата. Стотици хора – бързащи, чакащи, посрещащи, изпращащи или пътуващи.Стотици съдби, стотици посоки.Стотици усмивки, стотици сълзи, дълги прегръдки – между деца и родители, между влюбени, между приятели.

През последните няколко години посрещах и изпращах десетки пъти. Близки, роднини, приятели, децата ми. Естествено, посрещането е по–приятно от раздялата, но въпреки това виждах повече разплакани очи пред залата на пристигащите, отколкото пред заминаващите.

Има ли логика? Е, чувствата не подлежат на никакво логично обяснение. Сама за себе си открих, че се вълнувам много повече докато се надигам на пръсти, надничайки над главите на останалите посрещачи в очакване да се появи познато усмихнато лице. При изпращането не съм толкова тъжна – имам си спомените за преживяното през последните седмици.
Вчера пак посрещах. И за пореден път в очите ми напираха сълзи. Седма година подред малко преди Коледа аз стоях пред огледалната плъзгаща се врата на Зала 2/Пристигащи на валенсианското летище и очаквах близък човек – мой първи братовчед, когото чувствам като свой брат. Отгледани сме заедно от деца. Вече почти 40–годишни, всеки от нас е поел различна посока – професионална, житейска и дори географска, но не сме пропуснали нито една Коледа да бъдем заедно. Това е най-големият ми подарък.

Не си мислете, че и аз не пътувам по Коледа. Пътувам, само че мислено. Разтваряйки пъстрите коледни картички за секунди прелитам хиляди километри и се пренасям в домовете на моите приятели. Чета пожеланията, написани с познати почерци и пътувам – от "Лозенец" до "Люлин", от "Младост" до "Овча купел". Срещам се с приятелката си от детската градина, с приятелката от гимназията, със съседката, с бившата колежка. С едната пия кафе, с другата похапвам парче от любимата ми торта /е, тя пак е на диета, аз – не/. Изтривам сълзите и се усмихвам. На изпращане не плача. Завръщам се вкъщи и съм щастлива.

Направете си и вие едно пътуване по Коледа! Посетете свой близък или приятел, с когото не сте се виждали скоро. Ако нямате тази възможност, тогава попътувайте в мислите си – в някой мил спомен /всички имаме такива/.Весели празници и приятно пътуване!

Лос Рейес Магос или Дядо Коледа ?

2009-08-19T16:02:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 09 /12/ 2008 г.

По традиция испанските деца очакват с нетърпение нощта на 5 срещу 6 януари, когато Лос Рейес Магос /Царете-магьосници/ ще оставят мечтаните подаръци. Само за добрите. Ако си бил непослушен през изминалата година ще получиш торбичка с карбон /въглен/. Вечерта на 5 януари и деца и възрастни се включват в специално организираното шествие-парад /кабалгата/, на което се изсипват тонове бонбони и с радостни възгласи всички посрещат Лос Рейес Магос – Мелчор, Гаспар и Балтазар.

Според легендата Тримата Царе-магьосници, символизиращи определена възраст, раса и континент, стигнали до Витлеем, водени от Витлеемската звезда. Там се поклонили на новородения Божи син и го дарили със царски подаръци - злато, тамян и смирна.

На следващия ден - 6 януари, близките се събират на семeен обяд, като на трапезата задължително присъства роскон /еl roscón de Reyes / - пръстеновиден сладкиш със сметанов или шоколадов пълнеж и украсен с желирани плодове. Всеки получава парче от роскона и търси своето "късметче". На когото се падне фигурката, получава царската корона, който пък открие зърното боб /la haba / не е късметлия – ще трябва да плати сладкиша.

С падането на европейските граници и съжителството на различни емигрантски общности традициите се променят. През последните години успешно се интегрира един чужденец - Папа Ноел /Дядо Коледа/. Въпреки негодуванието на някои заклети традиционалисти, децата приемат радушно белокосият старец. На Царете-магьосници пък им се налага да поучат малко чужди езици, за да могат да поздравят децата на имигрантите на майчиният им език. А щом става въпрос за подаръци, малчуганите не се затрудняват да напишат две писма - едно до Лос Рейес Магос и друго - до Дядо Коледа. Старателно обмислят съдържанието и удължават списъка с желанията. За всеки случай. Ако Дядо Коледа и Тримата царе са затруднени в избора на подарък, нека се споразумеят помежду си, но поне един от тях да им донесе играчка, а не само дрехи. След като пуснат цветните пликове в съответните специални пощенски кутии, за по-сигурно ще изпратят копие и по електронната поща. Оттук нататък да му мислят мама и татко.

За съжаление тази година пред родителите стои дилемата кого да "съкратят" - Лос Рейес Магос или Дядо Коледа. Причината е, че си имаме неканена гостенка – Нейно Величество Световната Икономическа Криза. Тя не е любимка дори и на най-малките членове на фамилията, защото не подарява, а краде. Тя отне работата на татко, тя открадна от парите на мама и заради нея липсват много от лакомствата в кухненския шкаф. Нейно Величество Кризата открадна усмивките и накара хората да говорят само за нея. Дори мама и татко си шушукат за предприемане на адекватни мерки за изгонването й. Но все пак е Коледа, а на Коледа се случват чудеса. Малките "умни главички" задълбочено анализират положението и излизат с твърдото решение, че трябва да има съкращения... на излишните разходи – например подаръците за родителите.

Ех, скъпи родители, тази година Дядо Коледа ще ни подмине, но пък Лос Рейес Магос със сигурност ще ни оставят торбичка с "карбон". Добре, че не е истински, а просто черен захарен бонбон!

Букет от изсъхнали рози

2009-08-18T13:34:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 01/12/2008 г.

Много се говори за любовта - и в проза, и в рими.Как идва, как си отива. Има ли възраст и съществува ли изобщо? Любов преди брака и след това... Непрекъснато я търсим, често я отричаме. Даваме ѝ различни определения в зависимост от моментното ни състояние. За някои е мимолетно преживяване, за други е смисълът на живота. За трети е просто математическа формула – силата ѝ е право пропорционална на цената на получения подарък. Та като стана дума за подаръци...

Обикновен слънчев ден. От онези, в които мислите ми са разпилени в хиляди посоки - недовършената служебна работа, поразхвърляния дом, телефонните обаждания, които все отлагам... Бързам за родителска среща, но междувременно, тичайки между рафтовете на близкият супермаркет провеждам акция по зареждане на поизпразнения хладилник. Все прозаични неща. За любов и романтика не се и сещам.

Ядосана на себе си и на мъжката половина на човечеството отварям багажника, за да прибера скъпоценните торби - нали любовта на мъжете минавала през стомаха. Изненада!!! На дъното върху сивия мокет откривам ... букет от рози. Любимите ми. Цветът им няма значение. И без това е трудноопределим – по хербаризирания им вид само мога да преценя, че букетът е престоял в багажника най-малко 3 дни. Дали съм пропуснала някоя важна дата? Невъзможно – по-важните ги помня, а останалите са грижа на мобилният ми телефон /с тази негова прекрасна функция писукайки да ме подсеща за събитията в определен ден и час/. А кой е оставил букета в багажника? Дори и за миг не се замислям – моят съпруг. И не го е оставил, просто го е забравил. Не се случва за пръв път. Разсмивам се почти на глас, представяйки си внушителната му мъжка фигура с детинско изражение на лицето, когато полуобидено ще ми заяви: "Добре де, исках да те изненадам!" И успя.

Е, не е ли романтично? Ако се чудите къде е романтиката, значи не сте натрупали достатъчен семеен стаж. През изминалите 20 години съм получавала скъпи подаръци /в много случаи излишни/, получавала съм и практични подаръци – например часовник, за да не закъснявам за следващата среща. Напоследък не получавам никакви подаръци на "определените дати". А трябва ли да има точно определен ден и час, за да зарадваш някого? Понякога голямата романтика се крие в малките жестове на човека до нас.

Наближава Коледа. Не мечтая за скъп подарък. Искам само до мен да е човекът, с когото през последните 20 години съм споделяла и малките радости, и големите мъки. Този, който с мълчаливо разбиране изтърпява моите лоши настроения, а аз все още не понасям неговите. Същият този, който невъзмутимо заема позата "не знам - не чух - не видях", когато мърморя за поделянето на домашните задължения. Мъжът, който признава своите грешки, но трудно произнася думичката "извинявай". Мъжът, който плаче, гледайки филм. Мъжът, с когото опровергахме поговорката "Два остри камъка брашно не мелят". Най-добрият ми приятел и най-безкомпромисният критик на моите думи, чувства и действия – моят съпруг.

И междувременно по-често оглеждам света около себе си, за да открия навреме букета от рози.

Да помислим отново!

2009-08-18T13:29:00.001+02:00

От 6 години семейството ми живее в един средиземноморски град в Испания. Първоначалното ни впечатление тук беше, че има много инвалиди и деца с увреждания. Впоследствие открихме, че едва ли са повече отколкото в България. Истината е, че обществото не се опитва да ги скрие или да ги изолира, а напротив – да ги приобщи, да им създаде малко удобства в този така неудобен за тях свят.

Всеки ден пред нашият вход и пред входа на банковия офис /в съседство/ спира автобус на един дневен център за деца с увреждания /предимно със Синдрома на Даун/. Това се случва в центъра на един 70-хил.град, не на някакво изолирано място. И никой не извръща глава, и никой не ги заобикаля /най-малко майките, придружаващи "нормалните" си деца до близкото "нормално" училище или детска градина/. Моите дъщери всяка сутрин, тръгвайки за училище се сблъскват с тези деца и в никакъв случай не са стресирани, напротив – "Мамо, знаеш ли колко са мили. Вече ни познават и всяка сутрин ни казват "Здравей!". И в действителност – по лицата им се чете, че са обичани, че обичат и че се чувстват добре в заобикалящият ги свят. Оставаш възхитен от взаимотношението между тези деца и техните "здрави" братя и сестри, които ги посрещат от автобуса. Неволно се се усмихваш на непринудените им разговори със случайни минувачи.

Плажната ивица тук е дълга 2-3 км. и през лятото гъмжи от туристи. И пак в центъра на този плаж /а не на някое изолирано място/ има обособена част, където хора с увреждания с помощта на спасители и специална екипировка имат възможността да се "топнат" в морето. И не обръщаш гръб, а напротив – не можеш да отделиш очи от радостта на един ЧОВЕК, който няма твоя късмет и поради някаква лоша шега на природата или нелеп инцидент е останал неподвижен. Изживяваш заедно с него детинското удоволствие от първия допир на морските вълни и не дотам приятният вкус на морската вода. ЗА ПЪРВИ ПЪТ В НЕГОВИЯ ЖИВОТ! И в никакъв случай гледката не е стресираща, а предизвикваща възхищение към ОБЩЕСТВОТО, което е помислило за приобщаването на хората с увреждания, а не за тяхното изолиране.

Мисля, че ние, "нормалните" българи трябва да изолираме ненормалния си егоизъм /"мен не ме засяга, това не може да ми се случи"/ , а не да се "стресираме" от "неприятната" гледка на децата, ощетени от природата. Защото в нашият живот има много дребни радости, които за "онези" деца биха били цяло щастие.

*Горните редове написах преди време,когато бях шокирана от новината за несъгласието на жителите на русенския квартал, в чийто център се предвиждаше построяването на нов дом за деца с увреждания и мнението, че тези домове трябва да бъдат построени на по-изолирани места, защото гледката била стресираща. Тогава не бях открила БГ Репортер. Днес ги споделям с вас развълнувана от статията на Мария Темелкова "Моля Ви, помислете отново!".

Руската църква в Алтеа, Испания

2009-08-18T13:14:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 14/11/2008 г.

На км.163 по национален път N-332 /Валенсия-Аликанте/ една "странна сграда", разположена в живописна местност близо до луксозен курортен комплекс, привлича учудените погледи на пътуващите чуждестранни туристи. Това е руската църква "Свети Архангел Михаил" - първият руски православен храм на територията на Испания.

Инициативата за построяването ѝ започва през 1996 година по идея на руския бизнесмен Михаил Боцко. Набирането на необходимите документи и разрешителни е свързано с много проблеми и протакане от страна на местната администрация. Решаваща се оказва намесата и подкрепата на рускит музикант Мстислав Ростропович.

Първият камък е положен на 21 ноември 2002 г. Архитектурният проект е по образец на църкви от Архангелска област, датиращи от ХVII в. Дървеният материал е докаран от Урал, позлатения купол и кръстта са изработени в град Волгодонск, Русия. Камбаната, изработена и поставена от испанска фирма, е снабдена с електронна система, включваща около 20 вида православни камбанни звънения.

На 30 април 2005 г. във все още недостроеният храм е проведена първата църковна служба. Присъстват емигранти от различни националности, но обединени от православната вяра – руснаци, украинци, молдовци, румънци, гърци, сърби, грузинци, арменци и българи.

Хиляди испанци и чужденци, живеещи в региона, посещават Руската църква в Алтеа в качеството си на туристи. Проявяват интерес към историята, възхищават на архитектурния шедьовър и на майсторството на неговите създатели.

Стотици българи, живеещи в региона на Валенсия и Аликанте често идват тук. Вярващите - да се помолят, атеистите – от любопитство. И всички палят свещичка за здраве.

Министър Масларова ще открие Трудова информационна борса в Мадрид

2009-08-18T13:08:00.003+02:00

Публикувано в БГРепортер на 12/11/2008

"На 15 ноември 2008 г. в Мадрид, Кралство Испания, под патронажа на министъра на труда и социалната политика г-жа Емилия Масларова, ще се проведе Трудова информационна борса – Мадрид." Това е част от текста на поканата, която получиха някои българи, живеещи и работещи в Испания. Въпросната покана е приложен файл към електронно писмо /написано на латиница/ на съветника по трудовите и социални въпроси към Посолството на РБългария в Мадрид:"Zraveyte na vsichki,Blagodaria vi za popalnenite anketni karti i zatova, che ste ostavili vashite koordinati.Prilovena vi izprashtam informacia otnosno datata, miastoto i vremeto na provejdane na informacionnata trudova borsa"...

Касае се за кампанията на Министерството на труда и социалната политика – "пилотно изследване на нагласите на българските граждани, работещи в Кралство Испания, да се завърнат да работят в България, и нагласите на работодателите в България да наемат завърнали се български граждани". В тази връзка въпросните български граждани и заинтересованите работодатели имаха възможността до 25 септември т.г. да попълнят анкетни карти, качени на Интернет-страниците на Посолството на България в Мадрид, на Министерството на труда и социалната политика, на Държавната агенция на българите в чужбина и на Агенцията по заетостта. Голяма част от българските имигранти научиха за това проучване случайно от близки и познати.И то далеч след приключването на кампанията.
На 29 октомври в сайта на Министерството на труда и социалната политика е публикувано съобщение на пресцентъра, озаглавено "По специалността си не работят 64.7% от българите, работещи в Испания". Оттам научаваме, че: "64.7% от българите, работещи в Испания, не работят по специалността си, а едва при 27.4% работата в Испания е в съответствие с придобитата специалност" и също "че има несъответствия между равнището на необходимата квалификация за изпълнението на работата в Испания и тази в България - за над половината от респондентите (51.9%) дейността им в Испания изисква много по-ниска или по-ниска квалификация отколкото тази в България. 52.4% от работещите в Испания българи са със средно и средно специално образование, а 38% имат висше образование."

Обезпокоява ни фактът, че "възрастовата структура на работещите в Испания българи е изключително млада. Основната част от работещите са на възраст 25 – 39 години – обхващат близо 53.5% от всички включени в изследването, делът на емигрантите на 40 – 49 години е 23.8%, относителните дялове на емигрантите във възрастовите групи до 24 г. и над 55 г. са приблизително равни и са около 5.5-5.6%."

"Най-голяма част от анкетираните посочват заплата от 1500 лева, а 28 % от нашите сънародници отговарят, че ще се завърнат обратно в България при заплащане от 500 до 1200 лева." Това вече е всеизвестно . Достатъчно е да прочетем заглавията на статиите в някои български всекидневници.

Научаваме и резултатите от анкетите, попълнени от общо 181 работодатели "Най-висок е броят и относителният дял на средните работодатели – 38.6%; малките са 31.7% " и "предлаганата средна работна заплата по равнище /вид на работните места се получават следните стойности: базово - 620.00 лв., средно - 803.70 лв. и специализирано - 1064.10 лв."

В съобщението на пресцентъра никъде не се споменава какъв е БРОЯТ на попълнилите анкетата българи, живеещи в Испания. Не научаваме и как са отговорили българските имигранти на въпросите "Какво Ви харесва в Испания?", "Осигурява ли Ви испанският работодател?" и "Какво трябва да се промени в България?" Дали случайно са пропуснати резултатите от отговорите на тези по-съществени /според имигрантите/ въпроси? Дали точно в тези резултати не се крие истината за "нагласата" на българските граждани в чужбина? Или е невъзможно с точни цифри и относителни дялове да се определи разочарованието от безхаберието, злобата,бюрокрацията, престъпността, лудостта по пътищата ...

По-реална представа за това дали ще се завърнат "испанските" българи придобиваме от страниците на в. "Нова дума" /вестникът на българите в Испания/, брой 263: "...въпреки че работните им места вече изглеждат застрашени, повечето българи в Испания гледат скептично на възможността да се приберат у дома. Около 40% от анкетираните от социалното министерство са заявили, че биха работили в България срещу поне 2000 лв. на месец, а някои пишат във форумите за емигранти в интернет, че не биха го направили и за 5000 лв. на месец, защото са в чужбина не за пари, а за да избягат от “корупцията и посредствеността."

Според повечето имигранти тази инициатива е поредното отчитане на дейност за редица наши институции, поредното симулиране на активност и загриженост към българските граждани. "Molia tezi otvas koito ne sami otgovorili da potvardiat po e-mail uchastie/neuchastie v trudovata borsa. Zalata e za okolo 200 mesta." Това е цитат от второто електронно писмо на съветника по трудовите и социални въпроси, което съдържа и допълнителна информация: "Kam momenta ot strana na rabotodateli sa potvardili uchastie okolo 10 firmi, mejdu koito Glavbulgarstroi, Besttehnika-Radomir (osnoven predmet na dejnost - proizvodstvo na oborudvane za stomanodobiv, cvetna metalurgia, cimentova promishlenost, rudodobiv, patno stroitelstvo i pr.) Koka kola Bulgaria, Franc Meri (proizvodstvo na damska konfekcia sas sobstvena mreja v stranata), Boruy AD (proizvodstvo na sglobiaemi konstrukcii, metaln i smeseni konstrukcii i pr.), Ideal Standart, DZU-Stara Zagora. Ochakvame prisastvie i na predstaviteli na ispanski firmi s dejnost v Bulgaria."

Ако решите да търсите информация за предстоящата среща в интернет-страницата на Посолството на РБългария в Мадрид просто ще си загубите времето.За сметка на това в сайта на Министерството ще откриете достатъчно подробности за организацията и провеждането на Трудовата борса: "ще бъде открита от министър Емилия Масларова, ще бъдат изнесени презентации от представители на МТСП, Агенцията за българите в чужбина и работодателските организации с последваща дискусия, по време на която ще могат да се задават въпроси към представителите на администрацията и работодателите. След официалното откриване чрез подготвените информационни щандове на българските работодатели се предоставя възможност за срещи и пряко договаряне с български работници в Испания, които желаят да се завърнат в България."

Според статистиките на Испанското министерство на труда и имиграцията към 30.06.2008 броя на легалните имигранти в Кралство Испания е 4 169 086. Класифицирани по националности в процентно отношение най-многобройни са румънските емигранти (16,50%), които за първи път изместват мароканците (16,17%).Българите заемат 6-та позиция(3,34%), предхождани от британците (4,92%). В цифри броят на българските имигранти със сертификат за резиденция е 138 970. 124 790 от тях са на възраст между 16 и 64 години.

Трудовата борса в Испания е първата, която се провежда от Министерството на труда и социалната политика. В момента анкетни карти попълват българските граждани, работещи в Гърция.

Moят "чужд" ден

2009-08-17T23:58:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 04/11/2008

Всеки ден се събуждам в чужда страна. Винаги в последния момент. Две глътки кафе. Бързо прехвърляне на програмите – българските новини, чуждите новини. Дъщеря ми сънено-сърдита нарамва тежката ученическа раница и тръгваме. На входа непознат "чужд" човек ведро ни пожелава "Добър ден!". Къде паркирах снощи? Аха, на уличката вляво. Лошото настроение на дъщеря ми се изпарява, когато вижда съученичките си. Набързо изстреляното "довиждане" е заглушено от трясъка на затворената със замах врата на колата. "Чуждият" пътен полицай, дежурен на пешеходната пътека пред училището, ми се усмихва с разбиране – "деца са, на тази възраст са такива".

Чака ме час път до работата. 20 минути в градското задръстване, 10 минути по магистралата и пак задръствания. Следва служебното кафе, преглед на служебната електронна поща /и личната междувременно/. Служебни задължения. Обедна почивка. Отново служебни задължения. И отново обратно по познатият "чужд" път. Гоня червените стопове на автомобила пред мен, мен пък ме гонят светещите фарове на колата отзад. Слушам малко поостарялата "чужда" песен, в която се пее за мечти, за това, че който иска, търси и получава. И многократно се повтаря, че "най-ценното в живота не се купува с пари".

Навлизам по силно осветения входен булевард на моя "чужд" град. Правя няколко обиколки на моя "чужд" квартал в търсене на място за паркиране. Отключвам вратата на моя /и на банката/ апартамент. И настъпва най-свежият момент - аз съм сред своето семейство. Децата пак спорят, съпругът ми издирва дистанционното – пак се е "изгубило". Някой е пуснал пералнята на грешна програма и пуловерите приличат на рокли. Оживени разкази за случилото се през деня. Спорове, смях и много усмивки. Приготовления преди лягане. Моето лично време пред компютъра, телевизора или с книга в ръка. "Чуждият" град вече спи. Тихо е.

И несъзнателно започвам да си тананикам познатият припев: "Най-ценното в живота не се купува с пари!"

Закъсняла благодарност

2009-08-17T23:41:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 31/10/2008

Напоследък все по-често си спомням забравени случки и лица. Казват, че било от възрастта. Правя равносметки, анализирам дългогодишни приятелства и случайни познанства – какво, кой, по какъв начин и до каква степен е повлиял на живота ми.

И в съзнанието ми изплува един дъждовен ноемврийски ден. 20-тина години назад във времето. Пътуваме към София. Лъскавичката ни "Лада", попаднала в ръцете на "нови шофьори", не издържа – чупи съединител. Вали като из ведро. Мобилните телефони все още са научна фантастика, а бензинът- дефицит. Добрата новина е, че сме в населено място. В един двор някакъв мъж товари щайги и буркани в друга лъскава "Лада" със софийска регистрация. Категорично отхвърля офертата ни "туба бензин срещу прибиране в София" - зимнината заема и задната седалка на автомобила. Осведомява ни, че в кметството е на гости техен съселянин, "голяма клечка" в София. Но и в служебната кола няма място за "някакви млади, закъсали на пътя". Неуспешни се оказват и опитите да се приберем на автостоп.Добри хора ни насочват към дома на техен съсед – шофьор на камион. Може пък той да ни помогне.

Изнервени, отчаяни и мокри като патета, потропваме на посочената врата. И ни посрещат.Десетина минути по-късно седим в малката кухня на приземния етаж. Вече сме поръчали междуградски разговор и докато чакаме местната телефонистка да ни свърже с нашите родители, смутено гледаме шетането на домакините. Мъжът трескаво разпалва огъня в печката – за да се стоплим, жената ни подава нови хавлиени кърпи – да се подсушим, че да не настинем, а дъщеря им ни поднася две чаши горещ чай. Предлагат ни храна. Свикнали на отчуждението в големия град "примигваме на парцали" и не знаем как да реагираме на това гостоприемство.

Година-две по-късно отново минаваме по същия път. Отбиваме в малката неасфалтирана уличка и с кутия бонбони в ръка /в знак на благодарност/ потропваме на същата врата. И отново ни посрещат. Този път като стари приятели. Пием кафе в малкия спретнат хол и разговаряме надълго и нашироко. Говорим много. Не си спомням за какво. Не помня думите, но много добре си спомням топлината, спокойствието и уюта в този дом. Спомням си добротата, сърдечността и чистотата в отношенията на това семейство. На тръгване самата аз се чувствам по-спокойна, по-сигурна и по-уверена. И може би малко по-добра.

Днес чувствам вина. Вина за това, че не си спомням имената и лицата на тези хора. Как ли живеят днес? Може би вече гледат внуци. Да са живи и здрави!

Не знам кога отново ще се мина оттам и ще свърна по малката уличка. Но осъзнавам, че в онзи далечен дъждовен ден аз съм взела със себе се една искрица топлина от огъня в малката селска къща. Една частица доброта, която и до ден днешен ме спасява от студа, когато съм на гости в някой просторен и модерен дом, охладен не от климатика, а от лицемерието на неговите обитатели.Благодаря им от сърце!

Какво да си купя – диплома или книжка?

2009-08-17T23:32:00.001+02:00

Публикувано в БГРепортер на 28/10/2008

Отново се предлагат промени в Закона за движение по пътищата – изпитите за шофьорска книжка да се провеждат от частни фирми. Дали по този начин корупцията ще намалее или ще се увеличи, е въпрос на досещане. Преди известно време сред българите, живеещи в чужбина, беше доста актуална "отпуската за купуване на шофьорска книжка" или иначе казано – отиваш си в България за 10–тина дни и хем се виждаш с роднини и приятели, хем "изкарваш книжка". Дали любителска, дали категория "С" – "проблеми нема, ше тъ уредим". Възмущавах се, негодувах и влизах в спорове, в които "новите шофьори" се мъчеха да ме оборят с факти за цената на шофьорските курсове в чужбина, за времетраенето им и най-същественият им аргумент - не книжката те прави шофьор. Удостояваха ме със състрадателно-подигравателен поглед, когато разпалено заявявах, че моите деца, като му дойде времето, ще вземат свидетелство за управление на МПС така, както някога сме го взели аз и баща им – с добра теоретична подготовка и реално явяване на изпит.

Е, дойде му времето. Голямата ми дъщеря навърши 18. В дългия списък от желания във въображението на 18-годишните задължително присъства и така бленуваната шофьорска книжка – един вид безспорно доказателство за навършено пълнолетие ,т.е. "вече съм голям и независим". Поотложихме нещата с 1 година – да довърши обучението си и учебната практика. Прехвърлихме плюсовете и минусите на авто-школите тук и в България и решихме – България. По простата причина, че дядо ѝ е инструктор с 30-годишен стаж. И я изпратихме на почти 3-месечна ваканция. Всичко беше организирано – на втория ден след пристигането си започна теоретичния курс, междувременно кормуваше по софийските улици и въодушевено ни разказваше вечер по телефона как знаела вече къде има дупка, чудеше се как карат без маркировка и се възмущаваше, че никой не спира на пешеходна пътека. Ние пък от своя страна като "досадни" родители непрекъснато опявахме за отговорностите и задълженията и за това, че нищо не се получава на готово и трябва да се полагат усилия и труд. С една дума - животът не е розов.

И тя го разбра съвсем скоро – няма право да се яви на изпит, защото няма българско основно образование. В България е учила до 7 клас, след това кандидатства и беше приета в една от столичните езикови гимназии. Но през есента на същата година вече учеше в чужбина.Няма страшно, казаха. Да представи испанската диплома. Нотариално заверена /при местен нотариус/, с печат "апостил" /от Колегията на нотариусите в съответната провинция/ и изпратена с експресна поща. В България щафетата се поема от бабите - следва превод и легализация. Няма да коментирам разходите и загубеното време. Мисията е изпълнена.

Но, уви. Не е достатъчно. Трябва да "мине" и през Министерство на образованието. И там се започва същинското ходене по-мъките. Поради различията в учебните системи не се знаело средното ѝ специално образование от Испания на коя степен от българското отговаря. Пък и напоследък имало толкова фалшиви дипломи /не е за вярване/. Трябва да донесе бележниците от всички учебни години /в Испания няма бележници/. Пак няма да коментирам отношението и некомпетентостта на служителите. Това е друга тема. Е, крайно време беше порасналата ни дъщеря да се сблъска с "малко" бюрокрация. Лошото е, че се чувстваше безкрайно объркана, огорчена и обидена. След дълга тирада от младежки определения за живота с леко промъкващи се обвинения, че сме се провалили като родители, тя изплака: "Мамо, как е възможно. Та аз съм българка! И не съм неграмотна." /Между другото може да чете и пише на 4 езика./

Отложихме обратния полет за по-късна дата и зачакахме отговор. Седмица, две. Нашето министерство ще прави допитване до Испанското министерство на образованието, като затова молят за съдействие Агенцията за българите в чужбина. В съответното писмо запитването е дали тази диплома е валидна /дотук добре/ и ...внимание – дали дава право да се кандидатства във висше учебно заведение. Ние искаме да признаят, че 5-те ѝ години учене в чужбина покриват 8 клас и може да се яви на изпит за шофьорска книжка, а не на кандидат-студентски изпити. Не дочакахме отговора /все още няма такъв/. "Детето"се прибра в Испания и в момента се подготвя за изпити в местната авто-школа.

Месеци по-късно, коментирайки преживяното с познати, продължавах да отстоявам позицията си необходимостта от добра подготовка, за отговорностите на пътя и за уважението към всички участници в движението. За "не-купуването" на книжки, за "не-даването" на подкупи. И за ролята ни този процес - ако няма търсене, няма предлагане. Единият от тях, дълбоко съмняващ се в педагогическия подход и родителските ми принципи, се обърна към мен и заяви: "Абе, ти си луда! С тия пари, дето изхарчихте, щяхте да купите на детето и книжка, и диплома."

Българи в България, българи в чужбина

2009-08-17T23:21:00.002+02:00

Публикувано в БГРепортер на 16/10/2008

Ново пет! "Министерството на труда и социалната политика започва изследване за нагласата на българските емигранти в Испания да се завърнат на работа у нас, което е част от Плана за 2008 по Националната стратегия на Република България по миграция и интеграция и Плана за действие за 2008 с мерките, произтичащи от членството ни в ЕС."Тази новина откривам случайно, ровейки се безцелно в Интернет. Аз съм една от стотиците хиляди българи, към които е насочено това проучване,а пък не съм получила никаква информация.

Оказва се, че има специална анкета за българите, живеещи в Испания. Прочитам набързо въпросите - подобни на тези на кварталната клюкарка. От колко години сте в Испания? Колко получавате? Колко харчите? Въпроси, на които не може да се отговори еднозначно или с точни цифри.Какво ми харесва в Испания и каква трябва да се промени в България? Ще ми е трябва цяла страница за да отговоря. Питат ме дали в Испания работя по специалността си, но липсва въпросът дали в България съм работила това, за което съм учила.

Оставям за момент анкетата и започвам да преглеждам коментарите от форума. И колкото повече чета, толкова по-студено ми става. Но не от времето навън, а от злобни коментари за "дезертьори, некадърници, слуги за дребно заплащане и миячи на чинии". Оплитам се в абсолютно безсмислени словесни препирни кой е и кой не е допринесъл за развитието на икономиката на България. И следват безкрайни хвалби и от двете страни на границата - кой колко изкарва, къде е бил на почивка, каква кола кара. Болката в емигрантската ми душа се засилва многократно. Това ли е новото разделение – българи в България и българи в чужбина.

От личен опит знам,че българинът какъвто е в България, такъв е в чужбина.
"Мрънкащият" българин непрекъснато се оплаква – от работата, от работодателя, от времето,от съдбата.Не преследва никаква цел,не търси решение дори на най-малкия проблем.Той никога не е виновен за неуспехите си – виновен е светът около него.

"Великият" българин – този с изкривена представа за преуспяване. Ограничената му представа за света е заключена между лъскавата кола, скъпия имот и марковите дрехи. Неговата цел е “Да кажат хората”.

И чисто и просто "българинът"- онзи умният, работливият, с богата ценностна система. Той винаги има ясна цел, независимо дали е близка или далечна. И я преследва упорито, разрешавайки важни и маловажни проблеми, работейки каквото и да е, способен да извлече полезното за своето усъвършенстване дори и при черната работа.Неговите проблеми не приключват с плащането на ипотеката, сметката за тока и застраховката на старата му кола.Не гледа в паничката на съседа си. Вълнува се от света около себе си.Отговорен е. Жаден е за знания. И е убеден, че сбъдването на мечтите зависи малко от съдбата и много от неговата упоритост и последователност.Единствената разлика е, че българинът в чужбина познава думичката "носталгия" не като термин, а като чувство.

Говорите ли български?

2009-08-17T23:15:00.001+02:00

Публикувано в БГРепортер на 08/09/2008 г.

От няколко години живея в чужбина. Доста често си спомям за комичните ситуации, в които съм попадала през първите дни и месеци от емигрантския ми живот поради незнанието на езика. Почти всеки българин, живеещ тук, има подобни спомени. След години ги разказваме като вицове.

Местните (между другото става въпрос за страна в Европа), които първоначално не знаеха къде се намира България или я бъркаха с Румъния и бившия Съветски Съюз, днес със задоволство повтарят заучени думички и фрази на български, откриват с лекота страната ни на географската карта и си стягат куфарите за почивка у нас.Децата ни учат едновременно на официалния език и на местния диалект. Изучават и "чужд" език - английски. И през всичките тези години полагахме усилия да не забравят да четат и пишат на български - диктовки, книжки, българска телевизия...

ОБАЧЕ, връщайки се в България за ваканцията, се оказва, че не разбираме, когато ни говорят на родния език. ЗАЩО ЛИ?

Защото:
1. Майка ми отива до "мол"-а.(?????)
2. Възрастната съседка има час при "джи-пи"-то.(?????)
3. Племенникът чул изказване на "пи-ар"-а на еди-кое си ведомство...(?????)
4. В новините: "В складовете се съхраняват излишни боеприпаси, които подлежат на "утилизация". (Ха! Тази думичка я знам - означава "използване". А дали я знае баба ми?)
И се обърквам - уж трябвало да унищожат боеприпасите, а пък ще ги "утилизират"...
..и 5-то, и 6-то
и ........след като съм задала десетина пъти въпроса "Какво означава това?" ме питат: "ТИ БЪЛГАРСКИ НЕ ЗНАЕШ ЛИ?"

Да, знам какво е търговски център, личен лекар или говорител (връзки с обществеността), само че на родния си език.Българи има по целия свят. Говорим на много езици, много сме умни и работоспособни, гордеем се, че пишем и четем на кирилица (и другите не ни разбират).И много ми се иска поне в Нашата България да се разбираме на собствения си език, а не да се питаме: "ГОВОРИТЕ ЛИ БЪЛГАРСКИ?"